Не знаеше колко дълго изкара така. Не бе сигурен дали не е заспал по някое време. А и слънцето вече не беше така парещо, можеш само да се топлиш, без да започне да ти става прекалено горещо. Когато най-накрая реши вече да си тръгва, видя, че слънцето скоро ще залезе. Стана. Сянката му се бе проточила и стигаше почти до скалите, които скриваха плажа откъм пътя. Имаше нещо странно в нея. Боби се вгледа по-внимателно. Мръдна едната си ръка, после другата. Сянката също… но му се стори, че движенията са малко забавени. Усмихна се. Тази фантазия, това чудо! Толкова го бяха занасяли по този повод, че той вече не смееше да спомене дори най-простите сравнения, които му идваха наум — заспалата птица, маскирана като гардероба на най-добрия му приятел, която само чакаше удобен момент да размаха крила и да отлети; криещото се мило извънземно в килера на родителите му, което никога не излизаше, ако някой може да го види, но Боби си знаеше, че е там; странното същество с неизвестен произход, което сестра му смяташе за покривка за маса — беше толкова шарено и многоцветно, в него бе втъкана собствената му история, докато за сестра му си оставаше една доста грозна, изпълнена с чудати, нищо незначещи фигури покривка. Да, знаеше, че не може да разчита на подсъзнанието си, то непрекъснато създаваше нови и нови илюзии. Вече се беше научил да не му обръща внимание и да не споменава нищо пред приятелите си, за да не го помислят за луд, но когато бе сам — както сега, — можеше да си позволи да го поотпусне малко. Той размаха ръце като луд и се засмя, като видя сянката му да прави същото. После смехът му секна. Бе отпуснал ръце до тялото си и не правеше нищо, когато сянката му помръдна лявата си ръка. Беше само трепване, но Боби бе сигурен, че го е видял. Уплаши се. Хайде сега! Въображението му никога не му бе правило такива номера. Можеше да различава фантазиите си от действителността, а това трепване беше истинско. Той замръзна на място и зачака да се случи още нещо. Само тихото плискане на вълничките зад гърба му нарушаваше тишината. Боби се почуди какво не е наред. Ами да. Нямаше шум от движение по пътя, нито крясъци на чайки или гларуси. Нищо, освен този монотонен шум, който бе слушал цял живот. Обикновено това бе най-успокояващото нещо на света за него, но не и сега. Изведнъж му се прииска да престане. Струваше му се като нещо, което океанът нашепва на непознат му език, незнайно на кого… може би на непослушната му сянка, дава й съвети какво да направи, за да се откъсне от него и да заживее свой живот. Прекалено дълго е била прикрепена към него и се е носила по вълните, докато Боби е бил на сърфа. Сега е неин ред да прави каквото тя иска, вече няма той да решава къде ще се ходи и какво ще се прави. Потръпна. Какво би правил без сянка? Странно… Не че беше нещо необходимо, но все пак бе част от него, не можеше да си представи какво би било да я няма. И сигурно щяха да го затворят някъде и да го разпитват как е станало, да се мъчат да разберат това явление, може и да се повтори… Не защото е нещо, от което би имало полза, а защото човешкото съзнание винаги се е вълнувало от непознатото досега, неизвестното, невъзможното.
И ето, че тя отново помръдна. Вдигна дясната си ръка — Боби вече я възприемаше като отделен индивид — и сякаш я огледа с тъмното си лице без никакви черти. Той я зяпаше и се чудеше, ако сега тръгне да бяга, ще бъде ли и сянката с него? Или ще си остане тук, на чудесния плаж, вече свободна? И реши да опита. Повдигна бавно единия си крак. Сянката бързо издърпа своя призрачен крак и го протегна почти до другия край на плажа, може би за да провери какви са възможностите й. Боби стъпи на пясъка и видя, че единственото, което още го свързва с внезапно оживялото същество пред него, е другият му крак. Той повдигна и него и сянката не се помая да се измъкне напълно. Плъзна се покрай Боби, обиколи плажа, но не понечи да се отдалечи, да мине през острите скали и да изчезне кой знае къде. Не, нещо все още я задържаше тук. Промени няколко пъти размерите си, от мъничка пладнешка сянка до сянка-чудовище, която човек не може да види и по залез.
Боби се чудеше на самообладанието си. Той знаеше как повечето хора биха реагирали. „О, Боже, това е абсолютно невъзможно!!! Не мога да повярвам! Сигурно халюцинирам. Не може да е друго. Или пък сънувам. Да, едно от двете. Това всъщност не се случва и сигурно скоро ще се събудя в леглото си и ще разкажа какъв шантав сън съм сънувал. Ха, сенки, които имат свой живот! Що за дивотия. Абсолютно невъзможно!!!“ Но повечето хора, разбира се, нямаха неговото въображение, бяха го изгубили заедно с детството си много, много отдавна. Той се ощипа за всеки случай, въпреки че знаеше какъв ще е резултата. Заболя го. И в никакъв случай не накара кръжащата по пясъка сянка да изчезне или поне да се върне и да се държи както трябва. На нея вече явно й бе омръзнало и беше застанала пред него, горе-долу с нормалните си, удължени от залеза размери. Сякаш се взираше в него и се чудеше. „Какво да те правя теб сега, а? За какво си ми? Цели двайсет и две години ме кара да върша неща, доста далече от нещата, които исках да правя. Да не мислиш, че много ми се е карало сърф? Пфу, мразя океана! Или пък ми се е искало да лягам с всички онези момичета? Можеха да се свършат толкова по-полезни неща за времето, което ти пропиля за тези глупости!“ Но въпреки преобразуването си, съществото още не можеше, или не искаше, поправи се Боби — да говори.