След като известно време двамата се гледаха, младежът отвърна поглед. Не му харесваше излъчването на това нещо. В мига, в който върна поглед надолу, почти подскочи от изненада. За частиците от секундата, в които не бе гледал, сянката се бе разпростряла по целия плаж, сякаш отгоре имаше нещо огромно, което да хвърля такава сянка. Почти против волята си, Боби вдигна поглед нагоре, за да провери все пак да не би да има нещо. Нямаше, естествено. Той погледна отново към пясъка. Мислеше, че вече е видял достатъчно, но се бе лъгал. Сянката почваше да потъва. Избледня, както се получава при слаба светлина и сякаш се просмука в пясъка. След няколко секунди плажът изглеждаше, като че ли нищо не се бе случило под последните лъчи на слънцето. Ако Боби не бе погледнал към краката си и не бе видял, че няма нищо, т.е. никаква сянка, може би дори и той би помислил, че е възможно това да е било сън. Но липсата й го убеждаваше, че всичко е било наистина. Той замислен поклати глава. Е, със сянка или без, трябваше да се прибира вече. Запъти се към скалите, откъдето бе дошъл. Но след първите три крачки лек трус разтърси земята под краката му и Боби разбра, че още неща щяха да му се струпат върху главата. Той застана в края на плажа и зачака. Още един трус, този път почти толкова силен, че да го събори. Едвам се задържа прав. Вместо трето разтърсване, песъчинките започнаха да треперят бясно. Някои се вдигнаха във въздуха и образуваха нещо като миниатюрна пясъчна буря между скалите. Боби наистина се усещаше като в пясъчна буря, песъчинките го бодяха и се навираха къде ли не — в косата му, между зъбите, въпреки че здраво бе стиснал устни, в ушите и очите му, навсякъде. И това се усилваше, вместо да престане. Пясъкът почна да го драска наистина болезнено, стори му се, че видя няколко драскотини по ръката, с която се опитваше да опази очите си. Нещо го накара да ги отвори, не повече от тънки процепи, колкото да хвърли един поглед на плажа, който доскоро му се струваше идеален, а сега му се виждаше като изваден от най-тъмните кътчета на буйното му въображение. И видя това, в което се бе превърнала бившата му сянка. Нещо огромно и с неопределена форма се надигаше, повличайки целия пясък със себе си. Всъщност то беше самият пясък, внезапно оживял. И това огромно чудовище пресегна един от крайниците си, който услужливо се оформи от купищата песъчинки, движени от нечия чужда воля и хвана Боби през кръста. Летящите песъчинки може и да бяха неприятни, но поне не бе нещо, с което не можеш да се справиш, най-много да се отървеш малко поодран и толкова. Но сега пясъчното чудовище го придърпа в самата си вътрешност, където целият пясък се въртеше със страшна скорост, помитайки всичко по пътя си, без значение дали е някое камъче, което се смилаше на прах, или месо, което тутакси биваше отделяно от костите на жив, пищящ и борещ се за живота си човек. Боби почувства как милионите песъчинки си проправят път през плътта му. Усещаше как го разкъсват, не оставят нищо, по което да личи, че някога е идвал тук, перфектно скриват всички следи. След няколко секунди от него бе останало толкова малко, че дори и майка му не би го познала. Но той все още беше жив. Не си бе представял, че може да изпиташ такава болка и да не си мъртъв. Всички приказки за ада му се струваха като привлекателна възможност, би дал всичко, за да е там, а не в центъра на тази пясъчна буря на брега на океана. Белезникавите песъчинки продължаваха да късат малки парченца месо и да ги разнасят навсякъде. Боби бе покрил очи с ръцете си — или поне това, което бе останало от тях, — когато нещо по-голямо го удари по бузата. Мигновената му реакция му позволи да види нещо, за което моментално съжали. Успя да види с оцелялото си дясно око, че това, което го бе ударило по бузата, беше почти цялото му ухо, отнесено от вихрушката. В момента, в който го видя, то се разпадна под непрекъснатите атаки на вихъра. В следващия миг Боби се опита да погледне надолу и установи, че се носи един-два метра над земята, а от тялото му не е останало почти нищо. Нов удар му показа какво се е случило с крака му, а още два — с другия и едната му ръка, която не бе издържала повече. В мига, в който видя остатъците от крака си, парчета кървава плът, сухожилия, хрущяла на коляното си, разкъсани мускули и подаващите се отдолу кости, най-сетне си спомни на какво му напомняше цвета на пясъка тук. В следващия момент песъчинките се разправиха и с другото му око и не го оставиха, докато от него не остана нищо друго, освен частички от костите му, които просто не можеха да бъдат смлени. След това изведнъж бурята спря. Сякаш Господ беше казал: „Стига толкова, достатъчно!“ В един миг песъчинките спряха да се въртят и само леко плуваха във въздуха, докато не се уталожиха спокойно и не заеха предишната си форма на малкия плаж. Никой не би разбрал, че днес има една шепа пясък повече от вчера. А и всъщност никой не можеше да дойде тук повече от веднъж. Тайната трябваше да се пази.