Океанът продължаваше своето безмилостно, безпристрастно и незаинтересувано плискане в брега на плажа. Не се случваше за пръв път да бъде свидетел на такова нещо, все пак в началото тук имаше само скали, преди да дойде първият. Пък и Боби бе човек, който обичаше да командва океана, да язди вълните. А водната шир не обичаше такива хора, въпреки че те я обичаха. И затова го оставяше да се храни с тях, всъщност му бе все едно, въпросът беше да не се храни с морските създания, хората и без това бяха толкова много… Няколко стотици повече или по-малко нямаха значение.
Мира се изправи. Вратът й се бе схванал да гледа в посоката, накъдето изчезна онзи с мотора. Чакаше го откакто към шест часа отиде към скалите. Все още се надяваше, че има шанс да го свали. Но вече наближаваше девет, а тя не можеше цяла нощ да седи на плажа. Реши да отиде да го потърси. След доста изморително катерене по острите камъни, с цената на доста ожулвания и една-две драскотини, тя най-сетне успя да намери плажа, на който е бил той. Вече беше пусто. Измъкнал се е отнякъде другаде, вероятно нарочно я е избягнал. Момичето се ядоса. Пропиля около три часа да чака някакъв си, а той е изчезнал. Страхотен късмет. Не слезе до плажа, виждаше, че няма смисъл. Опита се да се успокои. Все пак, ако не беше той, нямаше да намери този хубав закътан плаж. Трябва да си луд, за да дойдеш чак дотук през всички тези отвратителни скали. Е, щеше да се върне утре, все пак можеше той редовно да идва тук и тя щеше да го чака. Всичко му беше идеално на този плаж, само че нещо я тревожеше цвета на пясъка. Не бе виждала такъв преди. Страшно много й напомняше нещо, но какво ли? Ами да, разбира се… на изсъхнали човешки кости, престояли много дълго време на открито.