И като помисли за това, обзе го страх. Той погледна Хилон, който се взираше в него и пъхнал ръце под дрипите, се чешеше неспокойно; след това изпита непреодолимо отвращение и желание да стъпче предишния си помощник тъй, както се тъпче мръсен червей или отровна змия. След миг Виниций вече знаеше какво трябва да прави. Но той не знаеше мярка в нищо и следвайки своята сурова римска натура, обърна се към Хилон и каза:
— Няма да направя това, което ме съветваш, но за да не си отидеш без наградата, която заслужаваш, ще заповядам да ти ударят триста тояги в моя домашен ергастулум.
Хилон побледня. Красивото лице на Виниций изразяваше такава студена жестокост, та не можеше нито за миг да се надява, че обещаната награда е само лоша шега.
Той падна веднага на колене, сви се и започна да плаче с пресеклив глас:
— Как така, царю персийски? За какво?… О, пирамидо на благоволението! Колос на милосърдието! За какво?… Аз съм стар, гладен, сиромах… Служих ти… Така ли се отплащаш?…
— Както ти на християните — отвърна Виниций. И извика своя диспенсатор.
Хилон се хвърли в краката му, обхвана ги конвулсивно и викаше с мъртвешки бледо лице:
— Господарю, господарю!… Аз съм стар! Петдесет, не триста… Петдесет са достатъчни!… Сто, не триста!… Милост! Милост!
Виниций го ритна с крак и даде заповед. За миг след диспенсатора влязоха двама силни квади, грабнаха Хилон за остатъците от косата му, обвиха главата му със собствените му дрипи и го повлякоха към ергастула.
— В името на Христа!… — викаше гъркът на вратата към коридора.
Виниций остана сам. Издадената заповед го възбуди и оживи. Правеше усилие да събере разсеяните си мисли и да ги подреди. Почувства голямо облекчение, а победата, която удържа над себе си, го ободри. Струваше му се, че е направил голяма крачка към Лигия и че затова трябва да получи някаква награда… В първия миг дори не му дойде на ум колко несправедливо постъпи с Хилон, като заповяда да го бият за същото, за което по-рано го възнаграждаваше. Душата му беше все още римска дотолкова, че Виниций не можеше да го боли за чуждото страдание и да обърне внимание на някакъв си нищожен грък. Ако беше помислил за това, той пак щеше да реши, че е постъпил правилно, като е заповядал да накажат подлеца. Но той мислеше за Лигия и й казваше: „Няма да ти заплатя за доброто със зло; ако пък някога научиш как постъпих с тоя, който искаше да ме накара да вдигна срещу теб ръка, ще ми бъдеш благодарна.“ Тук той се замисли дали Лигия би одобрила постъпката му с Хилон. Впрочем учението, което тя изповядваше, препоръчваше да се прощава; нали християните простиха на тоя нещастник, макар че имаха сериозен повод за отмъщение. Чак сега в душата му отекна викът: „В името на Христа!“ Спомни си, че с такъв вик Хилон се отърва от ръцете на лигиеца, и реши да му прости останалото наказание.
Тъкмо когато се канеше да повика диспенсатора, той се яви пред него и каза:
— Господарю, старецът припадна, а може и да е умрял. Да наредя ли да го бият още?
— Да се свести и да се доведе при мене.
Робът, който отговаряше за атриума, изчезна зад завесата, но да се свести Хилон, не беше лесно, защото Виниций чака още дълго и започна да губи търпение; най-после робите въведоха Хилон и по даден от господаря знак веднага излязоха.
Хилон беше блед като платно, а по краката му се стичаха по мозайката на атриума струйки кръв. Той беше вече в съзнание и падайки на колене, започна да говори с протегнати ръце:
— Благодаря ти, господарю! Ти си милосърден и велик.
— Куче — каза му Виниций, — знай, че ти простих заради тоя Христос, на когото аз самият дължа живота си.
— Господарю, ще служа и на него, и на тебе.
— Мълчи и слушай. Стани! Ела с мене и ми покажи къщата, в която живее Лигия.
Хилон се надигна, но едва се изправи на краката си, побледня още повече и каза със слаб глас:
— Господарю, гладен съм… Ще дойда, господарю, ще дойда! Но нямам сили… Заповядай да ми дадат поне остатъците от паницата на твоето куче, и ще дойда!
Виниций заповяда да му дадат една златна монета, плащ и да го нахранят. Но Хилон, който беше отслабнал от боя и глада, не можеше да върви дори и след като се нахрани, макар че косите на главата му настръхваха от страх да не би Виниций да сметне слабостта му за съпротива и да заповяда отново да го бият.