— Да се стопля само с малко вино — повтаряше и зъбите му тракаха, — и веднага ще тръгна, ще тръгна и за Велика Гърция дори.
След известно време той събра малко сили и тръгнаха. Пътят беше дълъг. Лин живееше, както и повечето от християните, в Задтибрието, недалеч от къщата на Мириам. Най-после Хилон показа на Виниций отделна малка къщичка, оградена със стени, цялата скрита в бръшлян, и каза:
— Тука, господарю.
— Добре — каза Виниций. — Махни се, но най-напред чуй какво ще ти кажа: забрави, че си ми служил; забрави къде живеят Мириам, Петър и Главк; забрави и тая къща и всички християни. Всеки месец ще идваш в къщата ми и моят освободен роб Демад ще ти плаща по две златни монети. Но ако и по-нататък следиш християните, ще заповядам да те бият или пък ще те предам в ръцете на градския префект.
Хилон се поклони и каза:
— Ще забравя.
Когато Виниций изчезна зад ъгъла на уличката, Хилон протегна след него ръка и заплашвайки го с юмруци, извика:
— Кълна се в Ата и фуриите, няма да забравя!
След това отново му стана лошо.
XI
Виниций се насочи право към къщата, където живееше Мириам. На вратата той срещна Назарий, който се смути, като го видя, но Виниций го поздрави любезно и му каза да го заведе в дома на майка си.
Освен Мириам там той намери Петър, Главк, Крисп, а също и Павел от Тарс, който скоро се беше върнал от Фрегела. Когато видяха младия трибун, по лицата на всички се изписа удивление, но той им каза:
— Поздравявам ви в името на Христа, когото почитате.
— Да бъде прославено името му во веки веков.
— Видях вашата добродетел и изпитах добротата ви, затова ида като приятел.
— И ние те поздравяваме като приятели — отговори Петър. — Седни, господарю, и заповядай на трапезата като наш гост.
— Ще седна и ще споделя с вас яденето, само че по-напред чуйте ме, ти, Петре, и ти, Павле от Тарс, за да се уверите в моята искреност. Зная къде е Лигия; идвам от къщата на Лин, която е близо до този дом. Имам право на нея — цезарят ми го даде; имам в града, в моите къщи, около петстотин роби; можех да заобиколя скривалището й и да я грабна, но не сторих това и не ще го сторя.
— За това благословията господня ще бъде над тебе и сърцето ти ще се очисти — каза Петър.
— Благодаря ти, но чуйте по-нататък: не сторих това, макар че живея в мъка и тъга. По-рано, преди да живея с вас, можех да я взема и да я задържа насила, но вашата добродетел и вашето учение, макар и да не го изповядвам, промениха нещо в душата ми затова не се осмелявам да върша насилие. Защо стана това, сам не зная, но така е! И тъй, ида при вас, защото вие сте за Лигия вместо баща и майка, и ви казвам: дайте ми я за жена, ще ви се закълна, че не само няма да й забраня да вярва в Христа, но и аз сам ще започна да изучавам неговото учение.
Виниций говореше с вдигната глава и решителен глас, но беше развълнуван и краката му трепереха под плаща; когато пък след думите му настана мълчание, той продължи, сякаш искаше да изпревари неблагоприятния отговор:
— Зная какви са пречките, но аз я обичам като очите си и макар че не съм още християнин, не съм нито ваш враг, нито пък враг на Христа. Пред вас искам да бъда откровен, за да ми повярвате. Сега става въпрос за моя живот и все пак ви говоря самата истина. Друг може би щеше да ви каже: „Покръстете ме!“ — а аз казвам: „Просветете ме!“ Вярвам, че Христос е възкръснал, защото това говорят хора, живеещи праведно, а те са го видели след смъртта му. Вярвам, защото сам видях, че вашето учение проповядва добродетел, справедливост и милосърдие, а не престъпление, както ви обвиняват. Още не го познавам добре, знам това, което научих от вас, от вашите дела, от разговорите с вас и от Лигия. Повтарям ви, под негово влияние и в мене настана промяна. По-рано държах робите си с желязна ръка, сега — не мога. Не знаех милост, а сега зная. Обичах удоволствията, сега избягах от езерото на Агрипа, защото не можех да дишам от отвращение. По-рано вярвах в насилието, днес се отрекох от него. Знайте, че сам себе си не мога да позная, намразих пиршествата, намразих виното, песните, цитрите и венците, намразих двора на цезаря и голите тела, и всичките престъпления. Когато си помисля, че Лигия е като планински сняг, още повече я обичам; спомня ли си пък, че тя е такава благодарение на вашето учение, започвам да го обиквам и да се стремя към него! Но аз не го разбирам и не зная ще мога ли да живея според него и ще го понесе ли моята натура, затова живея в несигурност и мъка, сякаш съм в тъмница. — Тук веждите му се срещнаха в болезнена бръчка, бузите му се зачервиха, после той отново продължи да говори, все по-бързо и с по-голямо вълнение: