След това той изпрати Мириам при Лигия, като й поръча да не й казва кого ще намери сред тях, за да изпита девойката по-голяма радост.
Тъй като не беше далеч, след малко събраните в стаята видяха в градинката, сред миртите, Мириам да води Лигия за ръка.
Виниций искаше да ги посрещне, но като видя любимото момиче, щастието отне силите му — той стоеше с туптящо сърце, с притаен дъх, едва се държеше на крака и сто пъти по-развълнуван от оня миг, когато за пръв път в живота си чу стрелите на партите да свистят край главата му.
Тя влезе бързо, без да подозира нещо, а когато го видя, се вкамени. Лицето й се зачерви и силно побледня, а след това огледа с учудени и изплашени очи всички в стаята.
Наоколо тя видя ясни и пълни с доброта погледи, а апостол Петър се доближи до нея и каза:
— Лигия, обичаш ли го още?
Настана кратко мълчание. Устните й затрепераха като на дете, което се готви да заплаче и което, чувствайки се виновно, вижда, че трябва да признае вината си.
— Отговори — каза апостолът.
Като се наведе към коленете на Петър, тя прошепна смирено и боязливо:
— Да…
— Виниций веднага коленичи до нея, а Петър сложи ръцете си на главите им и каза:
— Обичайте се в името на господа и за негова слава, защото няма грях във вашата любов.
XII
Разхождаха се в градината и Виниций й разправяше с кратки, но изтръгнати от дъното на сърцето му думи всичко, което преди малко призна пред апостолите за тревогите в душата си, за промените, които са станали с него, и най-после за оная неизмерима тъга, която почернила живота му, откакто Лигия напуснала жилището на Мириам. Той призна пред Лигия и това, че е искал да я забрави, но не е могъл. Мислел за нея по цели дни и нощи. Напомняло му за нея и онова изплетено от чимширови клонки кръстче, което тя му остави и което поставил в ларариума и почитал като нещо божествено. Тъгувал все по-силно, защото любовта му била по-силна от него и още в дома на Авъл завладяла цялата му душа… На другите парките предат нишките на живота, а неговата я изпредоха любовта, тъгата и скръбта. Постъпките му бяха лоши, но причина за тях бе пак любовта. Той я обичал у Авъл и на Палатинския хълм, обичал я и когато я видял в Остриан да слуша думите на Петър, и когато отишъл с Кротон да я грабне, обичал я и когато тя стояла до леглото му, и когато го напуснала. Ето, беше дошъл Хилон, който открил жилището й и го посъветвал да я отвлекат, но той предпочел да накаже Хилон и да отиде при апостолите да моли за истината и за нея… Нека бъде благословена минутата, когато му е дошла наум тая мисъл, защото той е вече при нея и тя не ще избяга от него, както последния път избяга от жилището на Мириам.
— Аз не избягах от теб — каза Лигия.
— Тогава защо го стори?
Тя го погледна със сините си като ирис очи, а след това наведе срамежливо глава и отвърна:
— Ти знаеш…
Виниций млъкна за момент от изблик на щастие, а след това отново започна да говори как постепенно му се отворили очите и той разбрал, че тя се отличава напълно от римлянките и че прилича може би само на Помпония. Всъщност той не можеше да й обясни добре, защото сам не си даваше сметка за това, което чувстваше: че в нея се е родила някаква нова красота, каквато дотогава не е имало на света и която е не само пластична, но и духовна. Той й каза, и това я зарадва много, че я обикнал защото е бягала от него, и че тя ще бъде светиня в дома му.
Виниций хвана ръцете й и вече нямаше сили да говори, а само я гледаше възторжено като отново намерено щастие и повтаряше името й, сякаш искаше да се увери, че вече я е открил и че е при нея:
— О, Лигия! О, Лигия!
Най-после започна да я разпитва какво е ставало в душата й, а тя му призна, че го е обикнала още в къщата на Авъл и че ако той я беше изпратил от Палатинския хълм у тях, тя щяла да му открие любовта си и да смекчи гнева им срещу него.
— Кълна ти се — каза Виниций, — че и наум не ми идваше да те отнема от Авъл и Помпония. Петроний ще ти каже някога, че още тогава му признах, че те обичам и че желая да се оженя за теб. Рекох му: „Нека намаже вратата ми с вълча лой и да седне до огнището ми!“ Но той ми се изсмя и внуши на цезаря мисълта да те поиска като заложница и после да те даде на мен. Колко пъти го проклинах в скръбта си, но може би щастливата съдба така нареди; иначе нямаше да опозная християните и нямаше да те разбера…
— Повярвай ми, Марк — отвърна Лигия, — Христос умишлено те е водил към себе си.
Виниций вдигна учудено глава.
— Наистина! — отговори той живо. — Всичко, което ставаше, беше толкова странно; ето, аз те търсех и се срещнах с християните… В Остриан слушах апостола с изумление, понеже никога не бях чувал такива неща; навярно и ти си се молила за мен!