— Да — отговори Лигия.
Минаха край беседката, гъсто покрита с бръшлян, приближиха се до мястото, където Урс бе удушил Кротон и се бе хвърлил на Виниций.
— Тук щях да загина — каза младият човек, — ако не беше ти.
— Не ми припомняй! — отговори Лигия. — И забрави това — не вини Урс!
— Нима мога да му отмъщавам за това, че те защитаваше? Ако беше роб, веднага щях да му подаря свободата.
— Ако беше роб, Авъл и Помпония отдавна щяха да го освободят.
— Помниш ли — каза Виниций, — че исках да те върна на Авъл и Помпония. Но ти ми отговори, че цезарят може да се научи и да отмъсти на тях. Знаеш ли, сега можеш да ги посещаваш колкото искаш.
— Защо, Марк?
— Казвам „сега“, но мисля, че ще можеш да ги посещаваш безопасно тогава, когато бъдеш моя. Да!… Ако цезарят се научи и запита какво съм направил със заложницата, която ми е поверил, ще кажа: „Ожених се за нея, а в дома на Авъл тя ходи с мое съгласие.“ В Анций той не ще остане дълго, защото иска да отиде в Ахея, но ако се забави, няма нужда да го посещавам всеки ден. Когато Павел от Тарс ме научи на вашата истина, веднага ще приема кръщение, ще се върна тук и ще спечеля приятелството на Авъл и Помпония, които тия дни се връщат в града; пречки вече не ще има и тогава ще те взема и ще те сложа до моето огнище. О, carissima! Carissima!
Като каза това, протегна ръце, сякаш викаше небето за свидетел на любовта си, а Лигия вдигна към него светлите си очи и рече:
— Тогава ще кажа: „Където ти, Гай, там и аз, Гая!“
— Не, Лигия! — викна Виниций. — Кълна ти се, че никоя жена не е била толкова почитана в дома на мъжа си, колкото ще бъдеш ти в моя дом.
Вървяха мълчаливо. Щастието в гърдите им преливаше, бяха влюбени един в друг, подобни на две божества, и толкова красиви, създадени сякаш от пролетта заедно с цветята.
Най-после се спряха под кипариса, който растеше близо до входа на къщата. Лигия се облегна на стъблото му, а Виниций започна отново да я моли с треперещ глас:
— Накарай Урс да отиде в дома на Авъл, за да вземе нещата ти и детските ти играчки и да ги донесе при мен.
А тя, зачервила се като роза или като Зорницата, каза:
— Обичаят повелява друго…
— Зная. Донася ги обикновено пронуба след невестата, но стори това за мен. Ще ги взема в моята вила в Анций, те ще ми напомнят за теб.
Той скръсти ръце и започна да повтаря като дете, което се моли:
— Помпония ще се върне тия дни, направи това за мен, diva, направи го, carissima моя!
— Нека Помпония направи така, както иска — отговори Лигия и още по-силно пламна, като си спомни пронуба.
Ту отново млъкнаха, защото любовта спираше дъха в гърдите им. Лигия стоеше облегната на кипариса, с наведени очи и развълнувана гръд, лицето й се белееше в сянката като цвят, а изразът на лицето на Виниций се менеше и той бледнееше. В обедната тишина слушаха туптенето на сърцата си и в унеса на тяхното упоение им се струваше, че кипарисът, миртовите храсти и бръшлянът по беседката са се превърнали в градина на любовта.
Но Мириам се показа на вратата и ги покани на обед. Седнаха между апостолите, а те ги гледаха с радост като младо поколение, което след тяхната смърт ще запази и ще сее по-нататък семето на новото учение. Петър разчупи хляба и го благослови; от лицата на всички лъхаше спокойствие и изглеждаше, че някакво огромно щастие изпълваше целия тоя дом.
— Гледай — каза най-сетне Павел, като се обърна към Виниций, — нима ние сме врагове на живота и радостта?
А Виниций отговори:
— Вече знам истината, защото никога не съм бил толкова щастлив, колкото съм сега сред вас.
XIII
Вечерта, минавайки през Форума на път за дома Виниций забеляза при входа на викус Тускус позлатената лектика на Петроний, носена от осем витинци, махна с ръка, спря ги и се приближи до завеските.
— Да бъде приятен и сладък сънят ти! — каза той и се засмя, като видя заспалия Петроний.
— Ах, ти ли си! — рече Петроний, след като се пробуди. — Да! Задрямах, понеже нощта прекарах в Палатина. Излязох да си купя нещо за четене в Анций. Какво ново има?
— Ходиш по книжарниците? — попита Виниций.
— Да. Не искам да правя безредие в библиотеката си, затова си вземам други книги за из пътя, излезли са нови неща от Музоний и Сенека. Търся Персий и едно издание на Виргилиевите еклоги, което нямам. Ох, колко съм изморен и колко ме болят ръцете от свалянето на свитъците от рафтовете… Щом вляза веднъж в книжарница, обхваща ме любопитство — да видя това-онова. Бях у Авирун, у Атракт на Аргилет, а преди това у Созий на викус Сандалариус. Кълна се в Кастор, много ми се спи!