— Нима това е лошо?
В усмивката й имаше някаква детска закачливост, но Виниций я гледаше усмихнат и каза:
— Лошо е за моите очи, които искат чак до смъртта ми да гледат само теб!
След това той се обърна към Урс и рече:
— Урс, пази я като зениците на очите си, защото тя е не само твоя, но и моя господарка!
Като каза това, той хвана ръката й, целуна я за голямо учудване на простолюдието, което не можеше да разбере този знак на почит от страна на блестящия августиан към девойка, облечена просто, едва ли не като робиня…
— Бъди здрава…
След това той бързо се отдалечи, тъй като цялото шествие беше отминало много напред. Апостол Петър го осени незабелязано с кръстен знак, а добрият Урс започна да хвали Виниций и беше доволен, че младата господарка го слуша жадно и го гледа с благодарност.
Свитата се отдалечаваше и чезнеше в облак от златист прах, а те гледаха още дълго след нея, докато не се приближи мелничарят Демас, при когото Урс работеше нощем.
Демас целуна ръка на апостола и го покани да се нахранят, като каза, че къщата му е близо до Емпориум, а те са гладни и уморени, понеже са прекарали край градската врата по-голямата част от деня.
Всички тръгнаха заедно и като си отпочинаха и закусиха в дома му, едва привечер се върнаха в Задтибърската част на града. Искаха да минат реката по моста на Емилий, затова тръгнаха по Кливус Публикус, който минаваше по Авентинския хълм, между храма на Диана и Меркурий. Апостол Петър гледаше от височината близките и по-далечните здания, губещи се в далечината; той потъна в мълчание и се замисли за властта на тоя огромен град, в който бе дошъл да проповядва словото божие. Досега той бе видял римското владичество и римските легиони в различни страни, където бе пътувал, но това бяха само отделни гранки на тая сила, чието олицетворение днес за пръв път видя в лицето на цезаря. Тоя неизмерим град, хищен и алчен, и разюздан, изгнил до мозъка на костите и непоколебим в своята сякаш свръхестествена сила, тоя цезар, братоубиец, майкоубиец и женоубиец, който влачеше след себе си свита кървави призраци, не по-малка от тая, която бяха видели днес, тоя развратник и шут, и господар на тридесет легиона, а с тяхна помощ и на цялата земя, тия придворни, покрити със злато и пурпур, несигурни за утрешния ден, а по-могъщи от царете — всичко това, взето заедно, му приличаше на някакво адско царство на зло и несправедливост. И неговото скромно сърце се учуди как бог може да дава такова неразбираемо всемогъщество на дявола и как може да му отстъпи земята, за да може той да я мачка, разорява, тъпче, да изстисква от нея сълзи и да смуче кръв, да вилнее като вихър, да бучи като буря, да гори като пламък. Тия мисли разтревожиха неговото апостолско сърце и той в глъбините на душата си заговори на учителя: „Господи, какво мога да сторя в тоя град, в който си ме пратил? Негови са моретата и сушата, негови са животните на земята и водните твари, негови са другите царства и градове и тридесет легиона, които ги пазят, а аз, господи, съм простият рибар от езерото! Какво да направя и как да победя злината му?“
Говорейки така, той вдигна своята побеляла и трепереща глава към небето и изпълнен със скръб и тревога, започна да се моли от глъбините на сърцето си, да проси помощ от божествения си учител.
Гласът на Лигия прекъсна молитвата му:
— Сякаш е пламнал целият град…
Наистина тоя ден слънцето залязваше някак странно. Огромният му диск вече се беше спуснал наполовина зад Яникулския хълм и целият небесен свод се покри с червенина. От мястото, където стояха, погледът обхващаше голямо пространство. Малко надясно те виждаха дългите стени на Циркус Максимус, над него се издигаха дворците на Палатинския хълм, а пред тях, зад Форум Боариум и Велабрум — върха на Капитолий с храма на Юпитер. Стените, колоните и върховете на храма сякаш бяха потопени в тоя златен и пурпурен блясък. Отдалеч се виждаха части от реката, която течеше като кръв; колкото повече слънцето се спускаше зад хълма, толкова повече блясъкът ставаше по-червен, все повече приличаше на зарево от пожар, който растеше, разширяваше се, докато най-сетне обхвана и седемте хълма, откъдето рукна по цялата околност.
— Сякаш е пламнал целият град — повтори Лигия.
Петър сложи ръка над очите си и каза:
— Гневът господен е надвиснал над него.
XV
Виниций до Лигия:
„Робът Флегон, по когото ти пращам това писмо, е християнин; той ще бъде един от ония, които ще получат свобода от твоята ръка, скъпа моя. Той е стар прислужник в нашия дом; така че мога напълно да му се доверя и да изпращам писмата по него, без да се страхувам, че ще попаднат в други, а не в твоите ръце. Пиша от Лавренций, където спряхме поради горещината. Тук Отон имаше прекрасна вила, която на времето, подари на Попея, а тя, макар и разведена с него, намерила за добре да задържи хубавия подарък… Когато мисля за тия жени, които сега ме заобикалят, и за теб, струва ми се, че от Девкалионовия камък са произлезли различни видове хора, които съвсем не си приличат, и че ти си се родила от кристал. Възхищавам се и те обичам с цялата си душа и бих желал да говоря само за теб, но сега съм принуден само да ти пиша и за пътуването, и за случилото се с мене, и за новините от двора. И тъй, цезарят гостуваше на Попея, която тайно беше приготвила великолепен прием. Всъщност тя не покани много августиани, но и аз, и Петроний получихме покана. След прандиума се возихме със златни лодки по морето, което беше много тихо, сякаш спеше, и синьо като твоите очи, о, божествена! Гребахме сами, защото това явно ласкаеше Августа, понеже я возеха бивши консули или техни синове. Цезарят, застанал до кърмата в пурпурна тога, пееше химн в чест на морето, написан от него миналата нощ, а мелодията съчини заедно с Диодор. От другите лодки пригласяха роби от Индия, които умеят да свирят на морски раковини, а наоколо се показваха множество делфини, сякаш музиката наистина ги беше примамила от глъбините на Амфитрита. Аз пък знаеш ли какво правех? Мислех и тъгувах за теб и исках да взема това море, това хубаво време, тая музика и всичко да ти дам. Искаш ли да живеем някога и ние на морския бряг, августа моя, далеч от Рим? В Сицилия имам земя с бадемови гори, които през пролетта се обсипват с розови цветове и така се навеждат над морето, че краят на клоните им почти докосва водата. Там ще те обичам и ще славя това учение, на което Павел ме научи, защото вече зная, че то не се противопоставя на любовта и щастието. Искаш ли?… Преди обаче да чуя отговора от твоите любими уста, пиша ти по-нататък за това, което се случи в лодката. Щом брегът остана далеч зад нас, ние забелязахме напред в далечината платно на лодка и веднага започнахме спор дали това е обикновена рибарска лодка или пък голям кораб от Остия. Аз пръв познах, а тогава Августа каза, че за моите очи няма нищо скрито и като спусна бързо воала на лицето си, попита бих ли могъл да я позная така. Петроний веднага отговори, че през облаците дори и слънцето не може да се види, но тя, преструвайки се, се засмя и каза, че такъв проницателен поглед навярно само любовта може да заслепи, а после изреди имената на различни августианки, започна да пита и да отгатва в коя съм влюбен. Отговарях спокойно, но най-после тя спомена и твоето име. Като говореше за тебе, откри пак лицето си и започна да ме гледа със зли и изпитателни очи. Много съм благодарен на Петроний, който в тоя момент наклони лодката и отклони общото внимание от мен; ако бях чул за тебе някакви злонамерени или подигравателни думи, сигурно не бих могъл да скрия гнева си и би трябвало да се боря с желанието да разбия с веслото главата на тая лукава и зла жена… Ти помниш какво ти казах в дома на Лин вечерта, преди да замина, за случката на Агриповото езеро. Петроний се страхува за мен и днес пак ме съветваше да не дразня самолюбието на Августа. Но той вече не ме разбира и не знае, че освен теб за мен няма нито удоволствия, нито красота, нито обич и че към Попея чувствам само отвращение и презрение. Ти така промени душата ми, че не бих могъл да се върна към предишния живот. Не се страхувай обаче, че тук може да ми се случи нещо лошо. Попея не ме обича, защото тя не е способна да обича никого и нейните капризи са резултат от гнева й към цезаря, който все още е под нейно влияние и може би я обича, но въпреки това вече не я щади и не крие от нея своето безсрамие и постъпките си. Ще ти кажа и нещо друго, което трябва да те успокои: когато заминавах, Петър ми каза да не се страхувам от цезаря, тъй като косъм няма да падне от главата ми, и аз му вярвам. Някакъв вътрешен глас ми нашепва, че всяка негова дума ще се изпълни, и понеже той благослови нашата любов, то нито цезарят, нито силите на Хадес, нито пък самата съдба ще успеят да те отнемат, о Лигия! Когато мисля за това, съм щастлив, сякаш съм на самото небе, а то единствено е щастливо и спокойно. Но тебе, християнката, може би те оскърбява това, което говоря за небето и съдбата? Ако е така, прости ми, греша неволно. Кръщението още не ме е измило, а сърцето ми е като празна чаша, която Павел от Тарс ще напълни с вашето благо, учение; за мен то е по-благо, защото е твое. Ти, божествена, ми признай поне тая заслуга, че излях от чашата течността, с която беше пълна преди, и че не оттегл