— Пожарът, господарю, избухна в бараките на продавниците до Големия цирк. Когато ни изпратиха, центърът на града беше вече в огън.
— А Задтибърският квартал?
— Пламъците още не бяха стигнали дотам, но с неудържима сила обхващат все нови и нови квартали. Хората умират от горещината и дима и няма спасение за никого.
В тоя миг дадоха на Виниций новия кон. Младият трибун скочи на него и препусна по-нататък.
Сега той пътуваше към Албан, изоставяйки вдясно Алба Лонга и нейното прекрасно езеро. Пътят за Ариция вървеше край планината, която изцяло закриваше хоризонта и намиращия се отвъд нея Албан. Виниций обаче знаеше, че като се изкачи на върха, ще види не само Бовиле и Устрина, където го чакаха нови коне, а и Рим, тъй като оттатък Албан от двете страни на Апиевия път се простираше равната и ниска Кампания, по която се виждаха само аркадите на акведуктите за града и нищо не спираше погледа.
„От върха ще видя пламъците“ — казваше си той.
И пак пришпори коня.
Но преди да стигне върха на възвишението, усети по лицето си лъха на вятъра, а заедно с него до носа му достигна и миризма на дим.
В това време и върхът на възвишението започна да се позлатява.
„Заревото!“ — помисли си Виниций.
Но нощта отдавна вече бледнееше, дрезгавината премина в светлина и по всички близки хълмове се появиха също златни и розови отблясъци, които можеха да са и от пожара, и от зората. Виниций стигна върха и пред очите му се разкри страшна гледка, която го порази.
Цялата низина беше покрита с дим, образуващ гигантски облак, притиснал земята, и в тоя облак чезнеха градове, акведукти, вили, дървета; на края на тая сива и страшна площ гореше седмохълмият град.
Пожарът нямаше форма на огнен стълб, както става, когато гори само една, макар и много голяма сграда. Пожарът беше по-скоро дълга лента, която напомняше зората.
Над тая лента се носеше вълна дим, на места напълно чер, на места розов и кървавочервен; гъст и черен, той се протягаше като змия, която ту се виеше и гърчеше, ту се изпъваше. Понякога тая чудовищна вълна закриваше и огнената лента така, че тя се превръщаше в много тясна ивица. Но понякога тая лента осветяваше дима отдолу, превръщаше долните му кълба в огнени вълни. Димът и огънят се простираха от единия до другия край на хоризонта и го обкръжаваха като горски пояс. Сабинските планини въобще не се виждаха.
В първия миг на Виниций се стори, че гори не само градът, но и целият свят, и че жива душа не може да се спаси от тоя огнен океан и дим.
Вятърът духаше откъм пожара все по-силно, носеше миризма на изгоряло и лека мъглица, която започна да закрива и най-близките предмети дори. Денят настана и слънцето освети заобикалящите Албанското езеро върхове. Светлозлатистите утринни лъчи през мъглата изглеждаха рижи и слаби. Виниций се спусна към Албан и навлезе във все по-гъстия и все по-малко прозрачен дим. Цялото градче беше потънало в него. Разтревожените жители бяха излезли на улиците; и страшно беше да се помисли какво ставаше сега в Рим, щом като тук се дишаше трудно.
Отчаянието грабна отново Виниций, а косите му настръхнаха от ужас. Опитваше се, доколкото можеше, да се владее. Не е възможно — мислеше си той — да е пламнал целият град изведнъж. Вятърът духа от север и носи дима насам. От другата страна няма дим. Задтибърската част на града е отделена от реката и може да е оцеляла. Във всеки случай достатъчно е Урс и Лигия да минат Яникулската порта, за да се спасят от опасността. Не е възможно да загине цялото население и градът, който владее света, заедно с всички негови жители да бъде заличен от лицето на земята. Дори в непокорените градове, където клането и огънят свирепеят едновременно, част от хората все пак остават живи. Защо тогава Лигия трябва непременно да загине? Нали над нея бди бог, който сам е победил смъртта? И Виниций отново започна да се моли и да дава на Христа големи обети, да обещава дарове и жертви, защото така беше свикнал. Премина Албан, чиито жители бяха по покривите и дърветата, за да гледат Рим. Малко се успокои и стана по-хладнокръвен. Спомни си, че за Лигия се грижеха не само Урс и Лин, но и апостол Петър. Тая мисъл вля нова надежда в сърцето му. За него Петър беше същество неразбираемо, почти свръхчовек. Слушал го бе в Остриан и от тоя миг бе запазил, колкото и странно да бе това, впечатлението, че всяка дума на тоя старец е истина или пък трябва да стане истина. Затова той бе писал на Лигия от Анций още в началото. По-близкото познанство с апостола по време на болестта му затвърди това впечатление, което после се промени в непоколебима вяра. Щом Петър, бе благословил любовта му и му бе обещал Лигия, тя не може да загине в пламъците. Градът можеше да изгори, но върху нея и искра нямаше да падне. След безсънната нощ и бясното препускане под влияние на вълненията, които бе изпитал, някаква странна екзалтация завладя Виниций; в това състояние всичко му се струваше възможно. Петър щеше да осени с кръстен знак пламъците, с една дума, щеше са ги раздели и всички щяха да минат по огнената алея невредими. Петър можеше да предсказва бъдещето и сигурно беше предвидил опустошението на пожара; в такъв случай не може да не е предупредил и да не е извел от града християните, а заедно с тях и Лигия, която той обичаше като свое дете. Все по-голяма надежда проникваше в сърцето на Виниций. Той си помисли, че ако те бягат от града, той можеше да ги намери в Бовиле или да ги срещне по пътя. Сега любимото лице всеки миг можеше да се покаже от дима, който ставаше все по-гъст и все повече се разстилаше над цяла Кампания.