Това му се стори вероятно, защото по пътя срещаше все повече хора, които напускаха града и отиваха към Албанските планини, за да се спасят от огъня и да изплуват от бездната на дима. Още не бе стигнал до Устрина, и беше принуден да намали ход, понеже пътят беше задръстен. Освен пешаци с багаж на гърба той срещаше натоварени коне, катъри, пълни с покъщнина коли и лектики, в които роби носеха богати жители. Устрина беше толкова препълнен с бежанци от Рим, че беше мъчно да се промъкне човек през навалицата. Те се тълпяха на площада, под колоните на храмовете и по улиците. Тук-там започнаха да разпъват шатри, за да се подслонят цели семейства. Други пък стануваха под откритото небе, като крещяха и призоваваха боговете или пък проклинаха съдбата. Сред общия ужас беше трудно да се пита за нещо. Тези, към които Виниций се обръщаше, или не му отговаряха, или пък го поглеждаха със замъглени от ужас очи и казваха само, че градът загива, а с него и целият свят. Откъм Рим непрекъснато прииждаха нови тълпи от мъже, жени и деца, които увеличаваха суматохата и риданията. Някои, залутали се в навалицата, отчаяно търсеха изгубените. Други пък се биеха за места. Полудиви овчари от Кампания се влачеха на тълпи към градчето за новини или грабеж в общата бъркотия. Тук-там тълпата от различни по народност роби и от гладиатори започна да граби къщите и вилите в града и да се бие с войниците, които защищаваха жителите.
Край странноприемницата Виниций видя сенатора Юний, заобиколен от роби батави. Юний пръв му даде малко по-подробни сведения за пожара. Пожарът наистина бе избухнал при Големия цирк, на мястото, където той стига до Палатин и хълма Целий; но после се разпространил много бързо и обхванал целия център на града. От времето на Брен градът не е претърпявал такова страшно бедствие. „Целият цирк изгоря и всички продавници и къщи наоколо — казваше Юний, — Авентин и Целий са в огън. Като заобиколи Палатин, пламъкът стигна до Карини…“
Юний имаше в Карини великолепна инсула, пълна с произведения на изкуството, в които беше влюбен; сега той сграби шепа пепел, посипа главата си и заплака отчаяно.
Виниций го хвана за раменете.
— И моят дом е на Карини — каза той, — но щом всичко загива, нека загине и той.
След това обаче си спомни, че Лигия може да е последвала съвета му и да се е пренесла в дома на Авъл, и попита:
— Ами викус Патрициус?
— В огън! — отговори Юний.
— Ами Задтибърските квартали?
Юний го погледна учудено.
— Остави Задтибрието — каза той и притисна ръце към заболелите го слепи очи.
— Мен Задтибрието ме интересува повече, отколкото целият Рим! — викна рязко Виниций.
— Там ще се промъкнеш само през виа Портуенвис, защото край Авентин ще те задуши горещината… Задтибрието?… Не зная. Огънят още не беше стигнал дотам, но дали в тоя миг не е стигнал, само боговете знаят…
Юний се поколеба и после каза със снишен глас:
— Зная, че няма да ме издадеш, затова ще ти кажа… това не е обикновен пожар. Не позволиха да се спаси циркът… Сам чух… Когато започнаха да горят къщите наоколо, хиляди гласове викаха: „Смърт на спасяващите!“ Неизвестни хора тичат из града и хвърлят в къщите горящи главни… А народът се възмущава и вика, че градът гори по заповед. Не ще кажа нищо повече. Горко на града, горко на всички нас и на мен! Какво става там, човешкият език не може да изрази. Хората гинат в огъня или се избиват в навалицата… Това е краят на Рим!
И отново започна да повтаря: „Горко! Горко на града и нам“, а Виниций скочи на коня и полетя напред по Апиевия път.
Но това беше по-скоро промъкваме в тая река от хора и коли, която извираше от града. Рим, обхванат от чудовищния пожар, лежеше пред Виниций като на длан… От огненото море и от дима струеше страшна горещина, а човешките крясъци не можеха да заглушат съскането и бумтенето на пламъка…