XXI
Колкото повече Виниций се приближаваше до стените, толкова повече се убеждаваше, че много по-лесно бе да стигне до Рим, отколкото да се добере до центъра на града. По Апиевия път беше трудно да се промъкне, защото имаше навалица. Къщите, празните места, гробищата, градините и храмовете, разположени от двете му страни, бяха превърнати в бивак. Тълпата беше разбила вратите на Марсовия храм до Порта Апия, за да намери там подслон през нощта. В гробищата заемаха по-големите гробници и водеха за тях борба, която стигаше до кръвопролитие. Хаосът в Устрина даваше слаба представа за онова, което ставаше край стените на самия град. Никакво внимание не се обръщаше на законите, на властта, на роднинските връзки, на разликата в положението. Роби биеха с тояги граждани. Опилите се с плячкосано от Емпориума вино гладиатори се събираха на грамадни тълпи, обикаляха с диви викове поляните край пътя, гонеха хората, тъпчеха ги и ги ограбваха. Множество варвари, докарани в града за продан, бяха избягали от бараките, където ги продаваха. Пожарът и гибелта на града за тях означаваше край на робството и час за отмъщение. И когато народът, изгубил в огъня цялото си имущество, отчаян протягаше ръце към боговете за спасение, те разблъскваха с радостни викове тълпите, сваляха дрехите от гърба им и отвличаха по-младите жени. Към тях се присъединяваха роби, които отдавна служеха в Рим, и просяци; те нямаха нищо на гърба си освен вълнена препаска около бедрата, страшни личности от глухите затънтени улички. Денем те почти никога не се виждаха по улиците и затова човек трудно можеше да предположи, че В Рим съществуват такива хора. Тая тълпа, съставена от азиатци, африканци, гърци, траки, германци и брити, крещеше на всички езици, дива и разюздана, беснееше, смятайки, че е дошъл мигът на отмъщение за дългите страдания и нищетата. Сред тази възбудена тълпа в блясъка на деня и огъня се мяркаха шлемове на преторианци, под чието покровителство населението се чувстваше по-спокойно и които често трябваше с бой да се нахвърлят върху озверялата сган. През живота си Виниций бе виждал превземане на градове, но никога очите му не бяха виждали подобна картина — отчаянието, сълзите, мъките, стенанията, дивашката радост, безумията, яростта и разюздаността се смесваха в безкраен хаос. И над тая вълнуваща се и обезумяла навалица бушуваше пожарът; най-големият в света град гореше по хълмовете; огънят пращеше своето огнено дихание и покриваше града с дим, над който не се виждаше вече небесната синева. Младият трибун, излагайки всеки момент живота си на опасност, с големи усилия се добра най-сетне до Апиевата порта, но тук забеляза, че през квартала Порта Капена не ще може да влезе в града не само поради навалицата, но и поради страшната горещина, от която въздухът трепереше извън градските стени дори. А и мостът при Порта Тригемина срещу храма на Бона Деа вече не съществуваше; така че, за да отиде отвъд Тибър, той трябваше да се промъкне чак до Паловия мост, тоест да мине край Авентин, а тая част на града бе заляна с море от пламъци. Това беше невъзможно. Виниций разбра, че трябва да се върне назад към Устрина, после да остави Апиевия път, да премине реката по-долу от града и да излезе на виа Портуензис, която водеше право към Задтибърските квартали. Но и това не беше лесно — на Апиевия път владееше все по-голяма безредица. Там навярно ще трябва да си пробива път с меч, но Виниций нямаше оръжие, понеже напусна Анций така, както го завари във вилата на цезаря вестта за пожара. Край Извора на Меркурий той забеляза един познат центурион, който начело на няколко десетки преторианци пазеше и не пукаше никого в района на храма. Виниций му заповяда да тръгне след него, а той позна трибуна и августиана и не се осмели да не изпълни заповедта.
Виниций сам пое командването на отряда и като забрави в тоя момент учението на Павел за любовта към ближния, напираше и разблъскваше тълпата с бързина, гибелна за ония, които не успяваха да се отместят. Върху Виниций и преторианците се сипеха клетви и град от камъни, но той не обръщаше внимание, искаше по-скоро да се добере до по-свободно място. Въпреки това можеха да се движат напред само с голямо усилие. Хората, разположили се вече на лагер, не искаха да отстъпят на войниците и проклинаха открито цезаря и преторианците. Някъде тълпата имаше страшен вид. До ушите на Виниций долитаха гласове, които обвиняваха Нерон за подпалването на града. Открито заплашваха със смърт и него, и Попея. Наоколо се разнасяха викове: „Sannio!“, „Histrio!“ (шут, актьор), „Майкоубиец!“. Някои предлагаха да го завлекат в Тибър, а други, че Рим вече е търпял достатъчно. Ясно беше, че тия заплахи могат да се превърнат в открит бунт, който всеки момент може да избухне, щом се намери водач. Засега яростта и отчаянието на тълпата се насочваше и срещу преторианците, които не можеха да се измъкнат от навалицата, тъй като пътят беше задръстен от купища предмети, изнесени набързо от пожара: сандъци и съдове с храна, по-скъпи мебели, детски люлки, завивки, коли и носилки. Тук-там се стигаше до сблъскване, но преторианците бързо се справяха с невъоръжената тълпа. Виниций пресече с голям труд Латинския, Нумицийския, Ардейския, Лавинския и Остийския път, заобиколи вилите, градините, гробищата и храмовете и се добра най-сетне до градчето, наречено викус Александри, където мина отвъд Тибър. Там беше вече по-свободно и имаше по-малко дим. От бежанците, които не липсваха и тук, той узна, че само някои улички в Задтибърския квартал са обхванати от пожара, но сигурно нищо нямаше да се спаси от силата на огъня, понеже се появили хора, които нарочно го разпалвали, не позволявали да се спасява нищо и крещели, че вършат всичко това по заповед. Младият трибун вече ни най-малко не се съмняваше, че сигурно цезарят е заповядал да запалят Рим, а отмъщението, за което викаха тълпите, му се стори справедливо. Никой от най-яростните врагове на Рим не би могъл да направи повече. Чашата беше преляла, безумието бе станало прекалено чудовищно, а човешкият живот — невъзможен. Виниций също вярваше, че е ударил часът на Нерон и че тия развалини, в които се превръщаше градът, трябва да затрупат чудовищния шут и всичките му престъпления. Ако се намереше някой по-смел мъж да застане начело на отчаяното население, това можеше да стане за няколко часа. Смели и отмъстителни мисли минаваха през главата на Виниций. Ами ако той самият стори това? Родът на Виниций, който до последно време даваше консули, беше известен в целия Рим. Тълпите се нуждаеха само от имена. Та нали смъртната присъда над четиристотинте роби на префекта Педаний Секунд за малко не доведе до бунт и гражданска война, а какво би станало днес пред лицето на това страшно бедствие, което надминаваше всичко, което Рим бе видял през последните осем века. Който призове квиритите на оръжие (мислеше си Виниций), той непременно ще срази Нерон и сам ще облече императорския пурпур. Защо тогава той сам не извърши това? Той беше по-влиятелен, по-храбър и по-млад от другите августиани… Наистина Нерон заповядваше на тридесет легиона, разположени по границите на империята му, но и самите тези легиони и техните началници щяха да се разбунтуват при вестта за опожаряването на Рим и храмовете му!… Тогава той, Виниций, би могъл да стане цезар. Впрочем сред августианите се мълвеше, че някакъв гадател предсказал императорски пурпур на Отон. А с какво Виниций беше по-лош от него? Може би и Христос щеше да му помогне със своята божествена сила, може би всичко това беше негово внушение? „О, ако беше така!“ — мислеше си Виниций. Тогава той щеше да отмъсти на Нерон за опасностите, на които се излагаше Лигия, и за своите тревоги, щяха да владеят справедливостта и правдата, той щеше да разпространи Христовото учение от Ефрат до мъгливите брегове на Британия, щеше да облече в пурпур Лигия и щеше да я направи владетелка на земята.