Обаче самият пожар с огромните си размери обезсилваше до известна степен простолюдието, изпълвайки сърцата с ужас. След бедствието на огъня можеше да дойде и бедствието на глада и болестите, тъй като след първото нещастие дойдоха и страшните юлски горещини. Невъзможно беше да се диша този нажежен от огъня и слънцето въздух. Нощта не само не донасяше облекчение, но се превръщаше в истински ад. През деня се откриваше ужасяваща и зловеща гледка. В средата огромният град върху хълмовете, превърнал се в бучащ вулкан, а наоколо, чак до Албанските планини, се редяха бараки, шатри, навеси, коли, ръчни колички, носилки, сергии, огнища, необгледен чергарски стан — забулен от дим и прах, осветен от ръждивочервените лъчи на слънцето, което проникваше през пламъците, изпълнен с глъчка, крясъци, ненавист и страх, чудовищно убежище за мъже, жени и деца. Сред квиритите имаше гърци, рошави светлооки хора от север, африканци и азиатци; наред с гражданите се срещаха роби, освободени роби, гладиатори, търговци, занаятчии, селяни и войници — истинско човешко море, което заобикаляше острова на пожара.
Разни слухове вълнуваха това море, както вятърът вълнува истинските вълни. Имаше благоприятни и неблагоприятни слухове. Говореха за огромни запаси от хляб и дрехи, които трябвало да дойдат в Емпориума и щели да бъдат раздавани безплатно. Говореха също, че по заповед на цезаря щели да бъдат заграбени всички богатства от провинциите в Азия и Африка, а съкровището, което щяло да се събере по тоя начин, щяло да бъде разпределено между жителите на Рим, та всеки да може да си построи собствен дом. Но в същото време се разнасяха и такива новини, че водата във водопроводите била отровена и че Нерон искал да унищожи града и да изтреби до крак неговите жители, за да се пренесе в Гърция или Египет и оттам да владее света. Всеки слух се разпространяваше с бързината на светкавица и се посрещаше с вяра от тълпата и будеше надежди или причиняваше изблици на гняв, страх или ярост. Най-после някаква треска завладя хилядите бездомници. Вярата на християните, че е близо гибелта на света от огън, с всеки изминал ден се ширеше все повече и повече и между последователите на старата религия. Хората изпадаха във вцепенение или лудост. Сред облаците, осветени от сиянието на пожара, някои виждаха боговете да наблюдават гибелта на земята и протягаха към тях ръце за милост или ги проклинаха.
В това време войниците, подпомогнати от някои жители, разрушаваха непрекъснато къщи на Есквилин, Целий, а също и в Задтибрието и затова по-голямата част от този квартал можа да оцелее. Но в самия град горяха несметни съкровища, натрупани през вековете на победи; безценни творения на изкуството, великолепни храмове — драгоценни паметници на римското минало и на римската слава. Предвиждаше се, че от целия град ще оцелеят едва няколко от крайните квартали и че стотици хиляди хора ще останат без покрив. Други обаче разпространяваха слуха, че войниците събарят къщите не за да преграждат пътя на огъня, а за да не остане нищо от града. Тигелин във всяко писмо настоятелно молеше цезаря да дойде и с присъствието си да успокои отчаяния народ. Обаче Нерон тръгна едва тогава, когато пламъците обхванаха „domus transitoria“, и бързаше да не изпусне оня миг, когато пожарът щеше да стигне своя апогей.
IV
В това време огънят достигна виа Номентана, а оттам, поради промяната на вятъра, се върна към виа Лата и към Тибър, обиколи Капитолий, разля се по Форум Боариум и като унищожаваше всичко, което беше отминал при първия си напор, отново се приближи до Палатин. След като събра всичките сили на преторианците, Тигелин изпращаше пратеник след пратеник до приближаващия се към града цезар с известие, че той няма да изгуби нищо от великолепието на зрелището, тъй като пожарът се беше усилил още повече. Обаче Нерон искаше да пристигне през нощта, за да изпита по-голяма наслада от гледката на загиващия град. Затова той се спря в околностите на Аква Албана и като повика в палатката си трагика Алитур, за да реши с негова помощ какви да бъдат позата, изразът на лицето и погледът му и да заучи съответните жестове. Той влезе в разпален спор с Алитур дали при думите „О, свещени граде, който изглеждаше по-вечен от Ида“ да вдигне нагоре двете си ръце, или да държи в едната ръка лютнята и да я отпусне надолу, а да вдигне само другата. И този въпрос му се струваше в оня миг по-важен от всичко друго. Когато най-после тръгна на мръкване, поиска да попита Петроний дали не е добре да вмъкне в стиха, посветен на бедствието, няколко великолепни хули срещу боговете и дали от гледище на изкуството не би трябвало такива хули от само себе си да се изтръгнат от устата на човек, загубил отечеството си.