Към полунощ Нерон наближи най-после градските стени заедно с огромната си свита, съставена от големи групи придворни, сенатори, воини, освободени роби, жени и деца. Шестнайсет хиляди преторианци в боен ред по пътя бдяха за неговото спокойно и безопасно влизане, като задържаха в същото време на подобаващо разстояние възбудения народ. Народът наистина ругаеше, крещеше и свиркаше, като гледаше шествието, но не смееше да се нахвърли върху него. На много места обаче се чуха и ръкопляскания от голтаците, които нищо не бяха загубили в пожара, понеже не бяха притежавали нищо, а се надяваха на по-щедро от обикновено раздаване на жито, дървено масло, дрехи и пари. Впрочем както крясъците и подсвиркванията, така и аплодисментите бяха заглушени накрая от звуците на тръби и рогове, които засвириха по заповед на Тигелин. След като мина през Остийската порта, Нерон се спря за миг и изрече: „Бездомен владетел на бездомен народ, къде ще подслоня през нощта нещастната си глава!“ после, като премина Кливус Делфини, се изкачи по приготвените нарочно за него стъпала на Апиевия водопровод, а след него августианите и хор от певци, които носеха цитри, лютни и други музикални инструменти.
И всички затаиха дъх, очаквайки не ще ли каже той някакви велики думи, които трябваше да се запомнят за лична изгода. Но той стоеше тържествен, ням, в пурпурна мантия и венец от златни лаврови клонки и наблюдаваше бушуващата стихия на пламъците. Когато Терпнос му подаде златната лютия, той вдигна очи към обляното от заревото на пожара небе, сякаш очакваше вдъхновение.
Народът го сочеше отдалече с ръце, него, обления от кървавия блясък. По-нататък съскаха змиите на пламъците и горяха предвечните най-свещени паметници: гореше храмът на Херкулес, издигнат от Евандър, и храмът на Юпитер Статор, и храмът на Луната, построен още от Сервий Тулий, и домът на Нума Помпилий, и храмът на Веста със светините на римския народ. Сред гривите на пламъците понякога се показваше Капитолий, гореше миналото и душата на Рим, а той, цезарят, стоеше с лютня в ръката, с изражение на трагически актьор и с мисъл не за загиващия роден град, а за позата и за патетичните думи, чрез които би могъл най-добре да предаде огромността на бедствието, да предизвика колкото може по-голямо възхищение и да спечели горещи аплодисменти.
Той мразеше тоя град, мразеше неговите жители, обичаше само своите песни и стихове и вътрешно се радваше, че най-после видя трагедия, подобна на тая, която възпяваше. Стихоплетецът се чувстваше щастлив, декламаторът — вдъхновен, жадният за силни преживявания се упояваше от страхотната картина и с наслада мислеше, че дори гибелта на Троя е била нищо в сравнение с гибелта на тоя огромен град. Какво би могъл още да желае? Ето Рим, градът, господар на света, гори, а той стои на арката на водопровода, със златна лютня в ръката, ясно видим, пурпурен, будещ удивление, величествен и поетичен. Някъде там долу, в мрака, роптае и се вълнува народът! Нека роптае! Векове ще отлетят, хилядолетия ще минат, а хората ще помнят и ще славят тоя поет, който в такава нощ е възпял падането и пожара на Троя. Какво е в сравнение с него Омир, какво представлява самият Аполон със своята първобитна лютня?
Той издигна ръце и като дръпна струните, започна с думите на Приам:
Гласът му на открито, при грохота на пожара и при далечната глъчка на хилядните тълпи, прозвуча странно жалък, треперещ и слаб, а звукът на акомпанимента се чуваше като бръмчене на муха. Обаче сенаторите, чиновниците и августианите, събрани на водопровода, наведоха глави и слушаха с ням възторг. А той пя дълго и ставаше все по-печален. В миговете, когато прекъсваше, за да си поеме дъх, хорът на певците повтаряше последните стихове, след това Нерон отмяташе от рамото си със заучено от Алитур движение трагическата „сирма“, дръпваше струните и пееше по-нататък. Когато най-после свърши съчинената предварително песен, започна да импровизира, като търсеше величествени сравнения в зрелището, което се откриваше пред него. И изразът на лицето му започна да се мени. Той не се трогна от гибелта на родния си град, а се упои и трогна от патоса на собствените си думи до такава степен, че неочаквано изпусна със звън лютнята в нозете си и като се загърна в сирмата, остана като вкаменен, подобен на една от статуите на Ниобидите, които красяха двора на Палатина.