След кратко мълчание забушува буря от ръкопляскания. Но от далечината му отговори воят на тълпите. Сега вече никой не се съмняваше, че цезарят е заповядал да запалят града, за да си устрои зрелище и да пее песни при гледката на пожара. Като чу оня вик от стотици хиляди гърла, Нерон се обърна към августианите с тъжна, пълна с примирение усмивка на човек, който е онеправдан, и рече:
— Ето как квиритите умеят да ценят мен и поезията.
— Мерзавци! — отвърна Ватиний. — Заповядай, господарю, на преторианците да ги нападнат.
Нерон се обърна към Тигелин:
— Мога ли да разчитам на верността на войниците?
— Да, божествени! — отговори префектът.
Но Петроний вдигна рамене.
— На верността им — да, но не и на числеността им — каза той. — Остани засега тук, където си, защото тук е най-безопасно, а тоя народ трябва да се успокои.
На същото мнение беше и Сенека, и консулът Лициний. В това време долу възбуждението растеше. Народът се въоръжаваше с камъни, с дъски от колите и носилките и с различни железни предмети. След малко неколцина от началниците на кохорти надойдоха с известие, че преторианците, притиснати от тълпите, запазват с голямо усилие своя боен ред и като нямат заповед да нападнат, не знаят какво да правят.
— Богове! — каза Нерон. — Каква нощ! От една страна пожар, а от друга — разбушувано море от народ.
И започна да търси още по-силни изрази, които биха могли великолепно да изразят опасността на момента, но като видя наоколо бледи лица и неспокойни погледи, също се изплаши.
— Дайте ми черната мантия с качулката! — извика той. — Нима наистина ще се стигне до бой?
— Господарю — отговори с несигурен глас Тигелин, — аз направих всичко, каквото можех, но опасността е страшна… Обърни се, господарю, към народа и му дай някакво обещание.
— Цезарят да говори на тълпата? Нека друг да го стори от мое име. Кой се наема с това?
— Аз — обади се спокойно Петроний.
— Върви, приятелю. В нужда винаги най-верният си ти… Иди и не скъпи обещанията.
Петроний се обърна към свитата с небрежен и подигравателен израз на лицето.
— Присъстващите тук сенатори — каза той, — а освен тях Пизон, Нерва и Сенецион ще дойдат след мене.
След това слезе бавно от водопровода, а ония, който той извика, вървяха след него не без колебание, но с известна бодрост, която им вдъхваше неговото спокойствие. В подножието на аркадите на виадукта Петроний се спря, заповяда да доведат белия му кон, възседна го и потегли начело на другарите си през гъстите преториански редици към черната виеща тълпа, без оръжие, държейки в ръка тънка тояжка от слонова кост, с която обикновено се подпираше.
И като стигна до самата тълпа, вкара коня в нея. Наоколо, в светлината на пожара, се виждаха издигнати ръце, въоръжени с всякакви предмети, пламнали очи, изпотени лица и ревящи, запенени уста. Разбунтуваната вълна веднага заобиколи него и придружаващите го лица, зад нея се виждаше истинско море от глави, раздвижено, кипящо, страшно.
Виковете се усилиха още повече и преминаха в нечовешки рев; пръти, вили и дори мечове се размахваха над главата на Петроний, грабливи ръце се протягаха към юздата на коня му, но той навлизаше все по-навътре, студен, безразличен, надменен. Понякога чукваше с тояжката по главите най-дръзките, като че ли си проправяше път през обикновена навалица, и тази негова сигурност, това спокойствие все пак смайваше необузданата тълпа. Най-после го познаха и множество гласове започнаха да викат:
— Петроний! Arbiter elegantiarum! Петроний!…
— Петроний! — чуваше се от всички страни.
И колкото повече се повтаряше това име, толкова лицата наоколо ставаха по-малко разярени, а крясъците — не толкова яростни. Тоя изискан патриций беше любимец на народа, въпреки че никога не търсеше неговата любов. Той минаваше за човек справедлив и щедър, а популярността му беше порасла особено след процеса на Педаний Секунд, в който той се застъпи за смекчаване на жестокото наказание, обричащо на смърт всичките роби на префекта. Оттогава тълпите на робите го обичаха с такава необуздана любов, с каквато потиснатите и нещастни хора са свикнали да обичат ония, които им оказват макар и малко съчувствие. Към това в тая минута се прибави и любопитството какво ще каже пратеникът на цезаря, защото никой не се съмняваше, че цезарят го е изпратил нарочно.