Така беше и в дола. Едва когато излязоха на открито, откъдето вече се виждаше горящият Рим, апостолът направи три пъти кръстен знак към града и се обърна към Виниций.
— Не се тревожи. Тук наблизо е къщата на един копач, където ще намерим Лигия с Лин и с верния й слуга. Тя ти е предопределена от Христос и той я запази за тебе.
А Виниций се олюля и се подпря с ръка о скалата. Пътят от Анций, случките край градските стени, търсенето на Лигия сред пожара, безсънието и страшното безпокойство за нея бяха изчерпали силите му, а вестта, че най-скъпото за него същество в света е наблизо и че след малко ще го види, го лиши и от силите, които му бяха останали. Изведнъж го обхвана толкова голяма слабост, че той се свлече в нозете на апостола и като прегърна коленете му, остана тъй, без да може да каже нито дума.
Апостолът, който не искаше да приеме този израз на благодарности и почит, каза:
— Не на мен, не на мен, а на Христос!
— Какво велико божество! — чу се зад тях гласът на Хилон. — Но аз не зная какво да правя с мулетата, които чакат малко по-нататък.
— Стани и ела с мен — каза Петър, като хвана младия човек за ръка.
Виниций стана. На лунната светлина се виждаше как по побледнялото му от вълнение лице се стичаха сълзи. Устните му се движеха трескаво, сякаш той се молеше.
— Да вървим — каза той.
Обаче Хилон пак повтори:
— Господарю, какво да правя с мулетата, които чакат? Може би този достоен пророк ще предпочете да язди, вместо да ходи?
Виниций сам не знаеше какво да отговори, но понеже беше чул от Петър, че къщата на копача е съвсем близо, отвърна:
— Заведи мулетата у Макрин.
— Прости ми, господарю, че ще ти напомня за къщата в Америола. В тоя ужасен пожар човек лесно може да забрави такава дреболия.
— Ще я получиш.
— О, внуко на Нума Помпилий, винаги съм бил сигурен в думите ти, но сега, когато твоето обещание чу и този великодушен апостол, няма да ти напомням, че си ми обещал и лозе. Pax vobiscum. Аз ще те намеря, господарю. Pax vobiscum.
А те му отвърнаха:
— Мир и на тебе!
След това двамата завиха надясно към хълмовете. По пътя Виниций каза:
— Наставнико, облей ме с водата на кръщението, за да мога да се нарека истински последовател на Христа, понеже го обичам с цялата си душа. Облей ме скоро, защото в сърцето си съм готов. И каквото той ми заповяда, това ще сторя, само ми кажи какво още бих могъл да направя.
— Обичай хората като свои братя — отговори апостолът, — защото само с любов можеш да му служиш.
— Да! Аз вече разбирам и чувствам това. Когато бях дете, вярвах в римските богове, но не ги обичах, този Единния обичам тъй, че за него бих дал с радост живота си.
И загледа небето, като повтаряше възторжено:
— Защото той е един! Защото той единствен е добър и милосърден. И затова, ако загине не само този град, но и целият свят, аз пак него единствен ще възхвалявам и него единствен ще почитам!
— А той ще благослови тебе и твоя дом — завърши апостолът.
В това време завиха в друг дол, в отсрещния край на който блещукаше слаба светлинка. Петър я показа с ръка и каза:
— Ето жилището на копача, който ни даде подслон, когато се върнахме с болния Лин от Остриан и не можехме да минем отвъд Тибър.
След малко пристигнаха там. Жилището беше по-скоро пещера, издълбана в склона на хълма, която се затваряше отвън с преграда от глина и пръти. Вратата беше затворена, но през отвора, който служеше за прозорец, се виждаше осветената от огнището вътрешност на жилището.
Някаква тъмна, грамадна фигура се изправи да посрещне дошлите и запита:
— Кои сте вие?
— Слуги Христови — отговори Петър. — Мир на тебе, Урс!
Урс се поклони на апостола ниско до нозете, след това, като позна Виниций, хвана ръката му и я поднесе към устните си.
— И ти, господарю? — рече той. — Да бъде благословено името на Агнеца! Колко ще се зарадва Калина.
Като каза това, той отвори вратата и влязоха. Болният Лин лежеше на куп слама с изсъхнало и жълто като слонова кост лице. Край огнището седеше Лигия, която държеше в ръце нанизана на връв дребна риба, предназначена очевидно за вечеря.
Тя изнизваше рибата от връвта и мислейки, че влиза Урс дори не вдигна очи. Но Виниций се приближи, промълви името й и протегна към нея ръце. Тогава тя скочи от мястото си, изненада и радост като мълния преминаха по лицето й. Без да говори, като дете, което след дни на тревога и беда намира отново баща си или майка си, тя се хвърли в обятията му.