— Чуйте ме, Петре, Лин, и ти, Лигия! Аз говорих каквото ми подсказваше моят човешки разум, но вашият разум е друг, той не мисли за своята безопасност, а за заповедите на Спасителя. Да! Аз не разбирах това и сгреших, защото още не е паднала завесата от очите ми и старата природа се обажда в мене. Но аз обичам Христа и искам да бъда негов слуга и макар че тук става дума за нещо повече от собствената ми глава, коленича пред вас и се кълна, че ще изпълня и аз повелята на любовта и няма да оставя братята си в дни на изпитание.
Като каза това, той коленичи и тутакси изпадна в екстаз, вдигна нагоре очи и ръце и почна да вика:
— Нима те разбирам вече, Христе? Нима съм достоен за тебе?
Ръцете му трепереха, в очите му блестяха сълзи, тялото му се разтърсваше от тръпките на вярата и любовта, а апостол Петър взе глинената амфора с вода и като пристъпи към него, каза тържествено:
— Ето, кръщавам те в името на отца и сина, и светия дух, амин!
Тогава религиозният екстаз обхвана всички. Стори им се, че хижата се изпълва с някаква неземна светлина, че чуват някаква неземна музика, че скалата на пещерата се разтваря над главите им и от небето се спущат множество ангели, а там, горе, се вижда кръст и пробити от гвоздеи благославящи ръце.
А навън се носеха виковете на биещите се хора и трясъкът от пламъците на запаления град.
VI
Населението се разположи на лагери във великолепните градини на цезаря — това бяха някогашните градини на Домиций, и Агрипина, по Марсово поле, в градините на Помпей, Салустий и Меценат. Всичко бе заето — портиките, постройките за игра на топка, разкошните летни къщи и бараките за животни. Пауни, фламинго, лебеди и щрауси, газели и антилопи от Африка, елени и сърни, които служеха за украса на градините отидоха под ножа на тълпите. От Остия започнаха да докарват толкова много храна, че по саловете и различните кораби можеше да се минава като по мост от едната страна на Тибър до другата. Житото се раздаваше на нечувано ниска цена, по три сестерции, а на по-бедните безплатно. Докарани бяха неизмерими запаси от вино, дървено масло, кестени. От планините всеки ден караха стада волове и овце. Бедняците, които преди пожара се криеха из уличките на Субура и мряха обикновено от глад, сега живееха по-добре от преди. Опасността от глад беше напълно премахната, но по-трудно беше да се прекратят разбойничествата, грабежите и злоупотребите. Чергарският живот осигуряваше безнаказаността на крадците, още повече, че те се обявяваха за почитатели на цезаря и за него не скъпяха ръкоплясканията си, където и да се появеше. Когато при това по силата на обстоятелствата обществените служби прекратиха работата си, а същевременно стана недостатъчна и въоръжената сила, която би могла да предотвратява на място своеволията, в града, населен от измета на целия тогавашен свят, се вършеха неща, които надминаваха човешкото въображение. Всяка нощ ставаха сбивания, убийства, отвличания на жени и деца. При Порта Мугионис, където спираха докарваните от Кампания стада, се стигаше до боеве, в които гинеха стотици хора. Всяка сутрин бреговете на Тибър бяха осеяни с удавници, никой не ги погребваше и те се разлагаха бързо от горещините, усилени още повече от пожара, и изпълваха въздуха със зловония. В лагерите се явиха болести и по-страхливите хора очакваха да избухне голяма епидемия.
А градът все още гореше. Едва на шестия ден пожарът стигна до празните пространства на Есквилин, където бяха съборени нарочно огромен брой къщи, и започна да отслабва. Но грамадите разпалена жарава светеха все още толкова силно, че населението не искаше да вярва, че е дошъл краят на бедствието. Наистина през седмата нощ пожарът избухна с нова сила в сградите на Тигелин, обаче трая кратко, понеже там нямаше какво да го подхранва. Само изгорелите къщи се срутваха още тук и там, като изхвърляха нагоре огнени змии и стълбове от искри. Малко по малко тлеещите пожарища започнаха да почерняват отгоре. Небето след залез престана да свети с кърваво сияние и само през нощта по обширната черна пустиня играеха сини езици, които излизаха от овъглените купища.
От четиринайсетте квартала на Рим останаха само четири, в това число Задтибърският. Останалите бяха погълнати от пламъците. Когато най-после купищата жарава се покриха с пепел, можеше да се види, от Тибър чак до Есквилин, огромно сиво, тъжно, мъртво пространство, от което стърчаха редици комини, подобни на надгробни колони. Между тези колони сновяха през деня мрачно множество от хора, които търсеха ценни предмети или останките на скъпи за тях същества. Нощем кучетата виеха по пепелищата и развалините на някогашните домове.