Настървеният народ помагаше на стражата и на преторианците в преследването на християните. Това не беше мъчна работа, тъй като цели групи от тях лагеруваха още заедно с другото население из градините, изповядвайки гласно вярата си. Когато ги обкръжаваха, те коленичеха, запяваха песни и позволяваха да ги отвличат без съпротива. Но кротостта им само увеличаваше гнева на народа, който не разбираше нейните източници и я считаше за упоритост и закоравялост в престъплението. Преследвачите изпаднаха в бясна ярост. Случваше се тълпата да изтръгва християните от ръцете на преторианците и да ги разкъсва с ръце; влачеха жени за косите до затворите, разбиваха о камъните глави на деца. Хиляди хора тичаха денем и нощем с вой из улиците. Търсеха жертви из развалините и в зимниците. Пред затворите устройваха край разпалени огньове и бъчви с вино вакхически пирове и танци. Вечер слушаха с упоение подобния на гръм рев на лъвовете, от който ехтеше целият град. Затворите бяха препълнени с хиляди хора, но всеки ден тълпата и преторианците докарваха нови жертви. Милостта угасна. Изглежда, хората бяха забравили да говорят и в дивото си безумие бяха запомнили само един възглас: „Християните — на лъвовете!“ Настанаха страшно горещи дни и такива задушни нощи, каквито никога преди не бе имало: сякаш самият въздух беше пропит от бясна ярост, кръв, престъпление.
А на тази препълнена чаша на жестокост отговаряше също тъй препълнена чаша на жажда за мъченичество. Последователите на Христа отиваха доброволно на смърт или даже я търсеха, докато не ги възпряха суровите заповеди на техните наставници. По тяхно нареждане те започнаха да се събират вече само извън града, в подземията по Апиевия път й в някои лозя около града, принадлежащи на покръстени патриции — никой от тях още не беше затворен. В Палатин знаеха отлично, че към последователите на Христос принадлежаха и Флавий, и Домицила, и Помпония Грецина, и Корнелий Пуденс, и Виниций; самият цезар обаче се опасяваше, че тълпата не ще се поддаде на внушението, че такива хора са подпалили Рим, и тъй като целта беше преди всичко да се убеди народът, наказанието и отмъщението бяха отложени за по-далечни дни. Други мислеха, че запазването на тези патриции се дължи на влиянието на Актея. Това мнение беше погрешно. След като се раздели с Виниций, Петроний наистина отиде при Актея да търси помощ за Лигия, но тя не можеше да му предложи друго освен сълзите си, тъй като живееше в забрава и скръб и все още я търпяха само защото не се мяркаше пред очите на Попея и цезаря.
Обаче Петроний не можеше да забрави, че ако не беше той и неговата идея за отвличането на Лигия от дома на Авъл, тя навярно нямаше да бъде сега в затвора; освен това искаше да спечели играта с Тигелин и не си скъпеше нито времето, нито труда. В продължение на няколко дни той се срещна със Сенека, с Домиций Афер, Криспинила, чрез която искаше да стигне до Попея, с Терпнос, с Диодор, с красивия Питагор, а най-после с Алитур и Парис, на които цезарят обикновено нищо не отказваше. С помощта на Хризотемида, която беше сега любовница на Ватиний, той се опитваше да спечели дори и неговата помощ, не жалейки и пред него, както и пред другите, нито обещания, нито пари.