Същото забеляза и Петроний. А между това дните минаваха. Амфитеатрите бяха завършени. Раздаваха вече тесери, тоест входни билети за ludus matutinus. Но този път „утринното“ зрелище поради нечувания брой жертви щеше да продължи с дни, седмици и месеци. Не знаеха вече къде да слагат християните. Затворите бяха натъпкани и в тях върлуваше треска. Общите трапове, в които погребваха робите, взеха да се препълват. Явиха се опасения, че болестите могат да се разпространят из целия град, и бе решено да се бърза.
А всички тези вести стигаха до ушите на Виниций и угасяваха последните искрици от надежда в него. Докато имаше време, можеше да се самоизмамва, че още може да постигне нещо, но сега вече нямаше и време. Зрелищата трябваше да започнат. Всеки ден Лигия можеше да се намери в цирковия куникулум, откъдето изходът беше само един — към арената. Като не знаеше къде ще я хвърли съдбата и жестокостта на насилието, Виниций взе да обикаля всички циркове, да подкупва пазачите и бестиариите, като им възлагаше задачи, които не можеха да изпълнят. Понякога съзнаваше, че вече търси начин само да направи смъртта й по-малко страшна, и тогава именно чувстваше, че вместо мозък в черепа му има разпалени въглени.
Впрочем той не мислеше да преживее Лигия и беше решил да загине заедно с нея. Но му се струваше, че мъката може да изгори живота му, преди да дойде страшната минута. Приятелите му, и Петроний също, мислеха, че всеки ден пред него може да се отвори царството на сенките. Лицето му почерня и заприлича на онези восъчни маски, които се пазеха в ларариумите. В чертите му беше замръзнал отпечатъкът на недоумението, сякаш не разбираше какво е станало и какво може да стане. Когато някой му говореше, той вдигаше механично ръце към главата си и като притискаше слепите си очи, гледаше говорещия с ужасен и въпросителен поглед. Нощите прекарваше заедно с Урс край вратата на Лигия, в затвора, а ако тя му кажеше да си отиде и да си отпочине, връщаше се у Петроний и се разхождаше до сутринта из атриума. Робите го намираха често и коленичил, с издигнати нагоре ръце, или легнал ничком на земята. Молеше се на Христа, понеже той беше последната му надежда. Във всичко друго беше се излъгал. Само едно чудо можеше да спаси Лигия и Виниций удряше чело о каменните плочи и се молеше да стане чудото.
Но все още му беше останало съзнание, за да разбере, че Петровата молитва струва повече от неговата. Петър беше му обещал Лигия, Петър беше го кръстил, Петър сам вършеше чудеса: нека той му даде спасение и помощ.
И една нощ Виниций тръгна да го търси. Християните, които бяха останали вече малко, го криеха сега грижливо дори един от друг, за да не би някой от по слабите духом да го издаде неволно или съзнателно. Сред общата суматоха и погром, зает изцяло с грижите за спасяване на Лигия от затвора, Виниций беше изгубил апостола от очи, тъй че от времето на кръщението си го беше срещнал само един път, още преди да започне гонението. Но сега той отиде при оня копач, в чиято хижа бе кръстен, и узна от него, че християните ще се съберат в лозето на Корнелий Пуденс, отвъд Порта Салария. Копачът се наемаше да заведе Виниций, като го уверяваше, че там ще намерят и Петър. Те излязоха по здрач и като преминаха отвъд стените, а след това вървяха през обрасли с тръстика оврази, стигнаха до лозето, разположено в едно диво и отстранено място. Християните се бяха събрали в барака за мачкане на грозде. Още от входа Виниций дочу шум от повече гласове, които се молеха, а като влезе, видя в слабата светлина на лампадите няколко десетки фигури, коленичили и потънали в молитва. Те произнасяха нещо като литания, хор от гласове, както мъжки, така и женски, повтаряше всяка минута: „Христе, помилуй нас!“ В тези гласове трептеше дълбока, сърцераздирателна скръб и жалост.
Петър беше тук. Бе коленичил отпред, пред дървен кръст, прикован о стената на бараката, и се молеше. Виниций позна отдалече бялата му коса и вдигнатите ръце. Първата мисъл на младия патриций беше да мине през хората, да се хвърли в нозете на апостола и да извика: „Спаси я!“ Но тържествеността на молитвата или някаква слабост подгъна нозете му и той, коленичил до входа, започна да повтаря със стенещ глас и притиснати длани: „Христе, помилуй нас!“ Ако имаше ясно съзнание за това, което ставаше наоколо, би разбрал, че не само в неговата молба звучеше стон и че не само той беше донесъл тук своята болка, своята скръб и тревога. Тук нямаше нито една човешка душа, която да не бе загубила скъпи същества, а когато най-ревностните и най-смелите последователи бяха вече затворени, когато всяка минута се разнасяха нови вести за оскърбления и мъки в затворите, когато размерите на бедата надминаха всички представи, когато от тях беше останала само тази шепа хора, нямаше нито едно сърце, което да не се беше огънало във вярата си и да не се беше питало в съмнение къде е Христос и защо той позволява да стане злото по-могъщо от бога.