Апостолът излезе заедно с Нерей, слуга на Пуденс, който го поведе по скрита в лозето пътечка към своя дом. Но в светлата нощ след тях се промъкваше Виниций и когато стигнаха до Нереевата колиба, се хвърли неочаквано в нозете на апостола?
А апостолът, като го позна, запита го:
— Какво искаш, сине мой?
Но след това, което бе слушал в бараката, Виниций не смееше за нищо да го моли, само прегърна с две ръце нозете му и притискаше към тях с хълцане челото си, като призоваваше безмълвно милостта му.
А той му каза:
— Зная. Взели са ти девойката, която ти обичаше. Моли се за нея.
— Учителю! — простена Виниций, прегръщайки още по-силно нозете на апостола. — Учителю! Аз съм жалък червей. Но ти си познавал Христа, моли го ти, застъпи се ти за нея.
И трепереше като лист от страдание, и удряше чело в земята, защото, познал силата на апостола, знаеше, че само той може да му я върне.
А Петър се трогна от това страдание. Той си спомняше как някога Лигия, съкрушена от думите на Крисп, лежеше също тъй в нозете му и го молеше да се смили над нея, спомни си, че я изправи и утеши, сега изправи и Виниций.
— Синко — рече той, — ще се моля за нея, но ти помни какво казах на онези, които се съмняваха, че сам бог е преминал през кръстните, мъки, и помни, че след този живот започва друг, вечен.
— Аз зная!… Аз чух — отвърна Виниций, като поемаше въздух с пресъхналите, си уста, — но виждаш учителю… не мога! Ако е нужна кръв, моли Христа да вземе моята… Аз съм войник. Нека да удвои, нека да утрои мъките, предназначени за нея, ще ги издържа, но нея нека запази. Тя е още дете, господарю, а той е по-силен от цезаря, вярвам! По-силен! Ти сам я обичаше. Ти ни благослови! Тя е още невинно дете!…
Той коленичи отново и като притисна лице с коленете на Петър, започна да повтаря:
— Ти си познавал Христа, учителю, ти си го познавал, той ще те чуе. Застъпи се за нея!
А Петър затвори очи и се молеше горещо.
Летните светкавици започнаха отново да озаряват небето. Виниций се взираше при тяхната светлина в устата на апостола, очаквайки от тях присъда — живот или смърт. В тишината се чуваха пъдпъдъци, които се зовяха из лозята, и далечен, глух отглас от тепавиците около виа Салария.
— Виниций — попита най-после апостолът, — ти вярваш ли?
— Господарю, щях ли иначе да дойда тук? — отговори Виниций.
— Тогава вярвай докрай, защото вярата помества планини. И дори да видиш тази девойка под ножа на палача или в челюстите на лъва, вярвай пак, че Христос може да я спаси. Вярвай и му се моли, а аз ще се моля заедно с теб.
След това, като обърна лице към небето, каза високо:
— Христе милосърдни, погледни на това скръбно сърце и го утеши! Христе милосърдни, отреди вятъра според кожухчето на агнето! Христе милосърдни, който си молил бога отца да отвърне горчивата чаша от твоите уста, отвърни я сега ти от устата на този твой слуга! Амин!
А Виниций, протегнал ръце към звездите, говореше още:
— О, Христе, аз съм твой! Вземи ме вместо нея!
На изток небето започна да светлее.
XI
След като се раздели с апостола, Виниций тръгна към затвора с възродено от надежда сърце. Някъде в глъбината на душата му още крещеше отчаянието и ужасът, но той задушаваше в себе си тези гласове. Струваше му се невъзможно застъпничеството на божия наместник и силата на молитвата му да останат безплодни. Боеше се да не изгуби надежда, боеше се да не допусне съмнение в душата си. „Ще вярвам в милосърдието му — говореше си той, — дори и да я видя в челюстите на лъва.“ И при тази мисъл той вярваше, въпреки че душата му трепереше и го избиваше студена пот по слепите очи. Всеки удар на сърцето му сега беше една молитва. Започваше да разбира, че вярата помества планини, защото почувства в себе си някаква чудна сила, каквато по-рано не усещаше. Струваше му се, че може чрез нея да извърши такива неща, които вчера не са били по силите му. В някои мигове му се струваше, че лошото вече е минало. Когато отчаянието се обаждаше с някой стон в душата му, той си спомняше тази нощ и това свято старческо лице, обърнато към небето с молитва. „Не! Христос няма да откаже на първия си ученик и на пастира на своето стадо! Христос няма да му откаже, а аз няма да се усъмня.“ И бързаше към тъмницата като носител на добра вест.
Но тук го посрещна нещо неочаквано.
Преторианските стражи, които се сменяха при Мамертинския затвор, вече всички го познаваха и обикновено не му правеха никакви пречки, но този път кордонът не се отвори, а до него се приближи центурионът и му каза: