— Несправедлив бях към тебе, Хилон!…
Тогава гъркът вдигна глава и като щракна с пръсти, което в Рим беше знак на пренебрежение и презрение, отвърна тъй високо, че всички да го чуят:
— Приятелю, ако имаш към мене молба, ела в дома ми на Есквилин преди пладне, когато след банята приемам гости и приятели.
И махна с ръка. При този знак египтяните вдигнаха лектиката, а робите в жълти туники започнаха да викат, като размахваха тръстиковите пръчки:
— Сторете път за лектиката на благородния Хилон Хилонид! Дайте път! Дайте път!
XII
В дълго, набързо писано писмо Лигия се прощаваше завинаги с Виниций. Тя знаеше, че в затвора вече никого не пускат и че ще може да види Виниций едва от арената. Затова го молеше да узнае кога ще дойде техният ред, за да бъде и той на зрелището, защото искаше да го види още веднъж, преди да умре. В писмото й не личеше страх. Пишеше, че и тя, и другите вече копнеят за арената, която ще бъде освобождение за тях. Надявайки се да пристигнат Помпония и Авъл, тя молеше настоятелно да дойдат и те на зрелището. Във всяка нейна дума личеше религиозният възторг и онова откъсване от живота, с което живееха вече всички затворници, а също и непоколебимата вяра, че дадените обети ще се изпълнят след смъртта, „Дали Христос (пишеше тя) ще ме освободи сега или след смъртта, той ме е обещал на теб чрез устата на апостола, затова аз съм твоя.“ И тя го заклинаше да не жали за нея и да не се оставя да го завладее скръбта. За нея смъртта не беше разкъсване на техния съюз. С детинско упование тя уверяваше Виниций, че веднага след мъките на арената ще каже на Христос, че в Рим е останал нейният годеник, Марк, който тъжи за нея с цялото си сърце. И мислеше, че Христос може да позволи душата й да се върне за малко при него, за да му каже, че живее, че не помни мъките и че е щастлива. От цялото й писмо лъхаше щастие и огромна надежда. В него имаше само една молба, свързана със земните дела: Виниций да вземе тялото й от сполиариума и да я погребе като своя жена в гробницата, където той самият ще бъде погребан някога.
Душата му се късаше, като четеше това писмо, но в същото време му се струваше невъзможно Лигия да загине от зъбите на дивите зверове и Христос да не се смили над нея. Така в него се таеше надежда и упование. Като се върна в къщи, той й писа, че всеки ден ще чака край стените на Тулианум, докато Христос най-после съкруши тези стени и му я върне. Поръчваше й да вярва, че той може да му я върне дори от цирка, че и апостолът го моли за това и че минутата на освобождението е близка. Покръстеният центурион щеше да й предаде писмото на следния ден.
Но когато Виниций дойде на другия ден пред затвора, центурионът излезе от редицата, приближи се сам до него и му каза:
— Чуй ме, господарю, Христос, който те беше подложил на изпитание, сега те сподоби с милостта си. Нощес идваха освободени роби на цезаря и префекта, да им изберат християнски девойки, за да ги опозорят; питаха и за твоята годеница, но господ й прати треска, от която умират затворените в Тулианум, и те я оставиха. Още снощи тя беше в безсъзнание и нека бъде благословено името на Спасителя, защото тази болест, която я избави от позора, може да я избави и от смъртта.
Виниций се хвана с ръка за нарамника на войника, за да не падне, а той продължаваше:
— Благодари на божието милосърдие. Лин беше отвлечен и подложен на мъки, но като видяха, че умира, върнаха го. И нея сега може да ти я дадат, а Христос да й върне здравето.
Младият трибун остана още малко с отпусната глава. След това я изправи и каза тихо:
— Право казваш. Христос, който я избави от позора, може да я избави и от смъртта.
И като изчака до вечерта край стените на затвора, той се прибра в къщи; изпрати свои хора да вземат мерки, за да бъде пренесен Лин в една от неговите вили в околностите на града.
А Петроний, като узна всичко това, реши отново да действа. Той вече бе ходил при Августа, но сега отиде втори път. Завари я до леглото на малкия Руфий. Детето, с разбита глава, бълнуваше от треската, а майката се мъчеше да го спаси с отчаяние и ужас в сърцето, мислейки, че го избавя само за да загине то скоро от още по-страшна смърт.
Погълната само от своята болка, тя не искаше и да слуша за Виниций и за Лигия, но Петроний я сплаши. „Ти си оскърбила — каза й той — ново непознато божество. Ти, Августа, почиташ, струва ми се, еврейския Йехова, но християните твърдят, че Христос е негов син, затова помисли дали не те преследва гневът на бащата. Кой знае дали всичко, което те сполетя, не е тяхно отмъщение и дали животът на Руфий не зависи от това, как ще постъпиш.“