Пазачите го пуснаха през една малка вратичка, откъдето и те самите минаваха. Един от тях, на име Сир, го заведе веднага при християните. По пътя му каза:
— Не зная, господарю, дали ще намериш, каквото търсиш. Ние разпитвахме за девойка на име Лигия, но никой не ни отговори, може би нямат доверие в нас.
— Много ли са? — попита Виниций.
— Мнозина ще останат за утре, господарю.
— Има ли болни между тях?
— Такива, които да не могат да се държат на краката си, няма.
След това Сир отвори една врата и влязоха в нещо като огромна зала, но ниска и тъмна, тъй като светлината стигаше в нея само през отворите с решетки, които я отделяха от арената. Отначало Виниций не можеше да види нищо, само чуваше шум от гласове в помещението и виковете на народа, които достигаха от амфитеатъра. Но след малко, когато очите му свикнаха с тъмнината, той видя цели тълпи странни същества, подобни на вълци и мечки. Това бяха християните в животински кожи. Някои от тях бяха прави, други се молеха коленичили. Тук-там по дългите коси, които се спускаха върху кожите, можеше да се отгатне, че жертвата е жена. Майки, прилични на вълчици, носеха на ръце децата си също в кожи. Но изпод кожите се показваха светнали лица, в мрака очите им блестяха радостно и трескаво. Явно беше, че повечето от тези хора бяха завладени от една мисъл, изключителна и неземна, която още приживе ги беше направила безчувствени към всичко, което ставаше около тях или което можеше да се случи с тях. Виниций разпитваше за Лигия, но те го гледаха с очи, сякаш пробудени от сън, и не отговаряха на въпросите; други му се усмихваха, като слагаха пръст на уста или сочеха железните решетки, през които влизаха бляскави снопове светлина. Само децата плачеха тук-там, уплашени от рева на зверовете, воя на кучетата, крясъка на народа и животинския вид на своите родители. Виниций вървеше до Сир, гледаше лицата, търсеше, разпитваше, понякога се препъваше о телата на онези които бяха припаднали в тая навалица, задух и горещина, и се промъкваше по-нататък в тъмната дълбочина на помещението, което изглеждаше обширно като целия амфитеатър.
Изведнъж той се спря, понеже му се стори, че близо до една решетка чува някакъв познат нему глас. Вслуша се за малко, обърна се и като се промъкна през навалицата, застана наблизо. Сноп светлина падаше върху главата на говорещия и на тая светлина Виниций разпозна под вълчата кожа отслабналото и неуморимо лице на Крисп.
— Покайте се за греховете си — говореше Крисп, — защото ето ей сега ще настане мигът. Но който мисли, че със смъртта ще изкупи своята вина, той върши нов грях и ще бъде хвърлен в огън вечен. С всеки ваш грях, който сте извършили през живота си, вие сте подновявали господнята мъка и как смеете тогава да мислите, че тази мъка, която ви чака, би могла да изкупи онази? От еднаква смърт ще умрат днес и праведни, и грешни, но господ ще различи своите. Горко вам, защото зъбите на лъвовете ще разкъсат вашите тела, но няма да изличат греховете ви, нито сметките ви с бога. Господ прояви достатъчно милосърдие, когато позволи да бъде прикован на кръста, но занапред той ще бъде само съдия, който няма да остави без наказание нито един грях. Вие, които сте мислили, че чрез мъките ще изкупите греховете си, вие сте оскърбили божията справедливост и още по-дълбоко ще бъдете хвърлени в бездната. Свърши се милосърдието и дойде часът на гнева божи. Ето, след малко ще се изправите пред Страшния съд, пред който ще устоят само добродетелните. Покайте се за греховете си, защото пъклената бездна е вече разтворена, и горко вам, мъже и жени, горко вам родители и деца!