Най-после паднаха почти всички победени. Само неколцина ранени коленичиха в средата на арената и като се олюляваха, протягаха към зрителите ръце с молба за пощада. На победителите бяха раздадени награди, венци, маслинени клонки и след това настъпи кратка почивка, която по заповед на всемогъщия цезар се превърна в угощение. Във вазите димяха благоухания. Пръскаха народа с шафранена и теменужена вода. Разнасяха разхладителни напитки, печено месо, сладкиши, вино, маслини и плодове. Народът гълташе, разговаряше и крещеше в чест на цезаря, за да го накара да бъде още по-щедър. И наистина, когато гладът и жаждата бяха наситени, стотици роби внесоха пълни кошове с подаръци, а облечени като амури момчета изваждаха от кошовете различни предмети и с две ръце ги хвърляха на публиката. Когато взеха да раздават лотарийни тесери, стана сбиване: хората се блъскаха, падаха, тъпчеха се, викаха за помощ, прескачаха пейките и се задушаваха в страшната блъсканица, защото човек, ако имаше късмет, можеше да спечели къща с градина, роб, разкошно облекло или рядък див звяр, който след това щеше да продаде на амфитеатъра. Ставаха такива безредици, че често преторианците трябваше да въвеждат реда, а след всяко раздаване от цирка изнасяха хора със счупени ръце, крака или смазани до смърт в навалицата.
Но по-богатите не участваха в борбата за тесери. Августианите се забавляваха с Хилон и се присмиваха на неговите напразни усилия да покаже, че може да гледа борбата и кръвопролитието спокойно като всички други. Напразно обаче нещастният грък се мръщеше, хапеше устни и стискаше юмруци така, че ноктите му се забиваха в дланите. Не само гръцката му натура, а и страхливостта му не можеше да понася такива зрелища. Лицето му побледня, челото се ороси с капки пот, устните посиняха, очите му хлътнаха, зъбите му тракаха. След като се свърши борбата, дойде за малко на себе си, но когато взеха да му се присмиват, обхвана го внезапен гняв и той започна отчаяно да хапе.
— Ех ти, грък! Не можеш да гледаш разкъсана човешка кожа — казваше Ватиний, като му дърпаше брадата.
Хилон му се озъби с последните си два жълти зъба и отговори:
— Баща ми не беше обущар, та не мога да кърпя кожа.
— Macte! Habet! — извикаха няколко гласа.
Но други продължаваха да се подиграват.
— Не е крив тоя, че вместо сърце има в гърдите си парче сирене — извика Сенецион.
— Не си крив ти, че вместо глава имаш мехур — отвърна Хилон.
— Няма ли да станеш гладиатор? Чудесен ще бъдеш с мрежа на арената!
— Ако хвана в нея тебе, все едно, че съм хванал вонящ папуняк.
— Ами какво ще правиш с християните? — питаше го Фест от Лигурия. — Не искаш ли да станеш куче и да ги хапеш?
— Не, искам да ти стана брат.
— Ти, меотийска проказо!
— Ти, лигурийско муле!
— Тебе май те сърби кожата, но не те съветвам да молиш аз да те почеша.
— Чеши се сам. Ако изчешеш собствените си струпеи, ще унищожиш най-хубавото, което имаш.
Така те го нападаха, а той отвръщаше заядливо сред общия смях. Цезарят пляскаше с ръце, повтаряше „Macte!“ и ги поощряваше. Но след малко се приближи Петроний и като докосна рамото на гърка с издяланата си от слонова кост пръчка, рече студено:
— Това е хубаво, философе, само едно си сбъркал: боговете са те създали за крадец, а ти си станал демон и затова няма да издържиш!
Старецът го погледна със зачервените си очи, този път обаче не намери готова дързост, за да отговори. Помълча и след това отвърна с усилие:
— Ще издържа!…
В това време тръбите известиха, че почивката е свършила. Хората взеха да напущат проходите, където се бяха струпали, за да се поразтъпчат и да поговорят. Настъпи общо раздвижване и започнаха обикновените разправии за места. Сенаторите и патрициите тръгнаха към своите. Малко по малко шумът утихваше и в амфитеатъра се възстановяваше редът. На арената се появиха група хора, за да изравнят пясъка, защото тук-там имаше слепени от съсирената кръв буци.