Идеше ред на християните. Но тъй като това зрелище беше ново за народа и никой не знаеше как ще се държат те, всички ги очакваха с известно любопитство. Тълпата беше съсредоточена, в напрежение — очакваха се някакви изключителни сцени, но беше настроена и неприязнено. Та нали тези хора, които сега щяха да се появят, бяха изгорили Рим и неговите вековни съкровища? Та нали те се хранеха с кръв на малки деца, отравяха водите, кълняха целия човешки род и вършеха най-срамни престъпления? За разпалената омраза бяха недостатъчни и най-строгите наказания и ако имаше в сърцата някакво опасение, то беше само едно — дали мъченията ще бъдат равни на престъпленията на тези зловещи осъдени.
В това време слънцето се беше издигнало високо и лъчите му, които се прецеждаха през пурпурния велариум, изпълваха амфитеатъра с кървава светлина. Пясъкът беше станал огненочервен. В тези отражения, в лицата на хората, както и в пустотата на арената, която след малко щеше да се изпълни с човешки мъки и животинска ярост, имаше нещо страшно. Из въздуха сякаш се носеше ужас и смърт. Тълпата, обикновено весела, мълчеше озлобена. Лицата имаха ожесточен израз.
Изведнъж префектът даде знак: тогава се появи същият, преоблечен като Харон, старец, който призоваваше на смърт гладиаторите. Той премина с бавни крачки през цялата арена, сред глухата тишина удари отново три пъти с чук по вратата.
Из целия амфитеатър се разнесоха глухи гласове:
— Християните! Християните!
Изскърцаха железните решетки на тъмните отвори и се разнесоха обичайните викове на мастигофорите: „На пясъка!“ и в миг арената се изпълни като че ли с някакви горски същества, покрити с кожи. Всички тичаха бързо, трескаво и като стигнеха в средата на арената, коленичеха един до друг с вдигнати нагоре ръце. Народът мислеше, че това е молба за милост и вбесен от такава страхливост, започна да тропа, да свири, да хвърля празни съдове от вино, оглозгани кокали и да реве: „Зверовете! Зверовете!…“ Но изведнъж стана нещо неочаквано. От средата на косматата тълпа се разнесоха пеещи гласове и в същия миг зазвуча песен, която чуваха за първи път в римския цирк:
Тогава народът се смая. Осъдените пееха с вдигнати, към велариума очи. Виждаха се техните побледнели, но вдъхновени лица. Всички разбраха, че тези хора не молят за милост и сякаш не виждат нито цирка, нито народа, нито сената, нито цезаря. „Christus regnat!“ — звучеше все по-силно, а по седалките, чак до последните редове, мнозина от зрителите се питаха какво се е случило и кой е тоя Chirstus, чието име беше на устата на всичките тези хора, които щяха след малко да умрат. Но в това време се отвори нова решетка и на арената се спуснаха с див бяг и лай цели стада кучета: грамадни светложълти молоси от Пелопонес, шарени на ивици пиренейски песове, подобни на вълци мелези от Хиберния, нарочно държани гладни, с хлътнали хълбоци и кръвясали очи. Вой и скимтене изпълниха целия амфитеатър. Християните свършиха песента и стояха коленичили неподвижно, като вкаменени, повтаряйки само жално в хор: „Pro Christo! Pro Christo!“ Кучетата подушиха хора под животинските кожи и учудени от тяхната неподвижност, не смееха веднага да се нахвърлят върху им. Някои от тях се катереха по стените на ложите, сякаш искаха да достигнат зрителите, други тичаха наоколо и лаеха ожесточено, като че ли гонеха някакъв невидим звяр. Народът се разгневи. Хиляди гласове закрещяха: някои от публиката имитираха животински рев, други лаеха като кучета, трети насъскваха на различни езици. Амфитеатърът се разтърси от викове. Раздразнените кучета започнаха ту да се хвърлят върху коленичилите християни, ту пак да се отдръпват, като тракаха със зъби, докато най-после един молос впи острите си зъби във врата на една коленичила отпред жена и я повали.
Тогава десетки кучета се нахвърлиха навътре сред християните в някакъв проход. Тълпата престана да реве, за да може да гледа с по-голямо внимание. Сред воя и ръмженето още се чуваха жални мъжки и женски гласове: „Pro Christo! Pro Christo!“, но на арената се образуваха подвижни кълба от телата на кучетата и хората. Сега кръвта течеше като поток от разкъсаните тела. Кучетата си отнемаха едно от друго кървави човешки късове. Миризма на кръв и разкъсани вътрешности задуши арабскиту благовония и изпълни целия цирк. Най-после останаха да се виждат само тук-там единични коленичили фигури, но скоро ги покриха подвижните виещи кълба.
Виниций, който се изправи в момента, когато християните излязоха на арената, и се обърна, за да посочи на копача, както беше обещал, къде се намира апостолът, скрит между хората на Петроний, седна пак с мъртвешко лице и поглеждаше с изцъклени очи ужасното зрелище. В началото страхът, че копачът е могъл да се излъже и че Лигия се намира между жертвите, беше го вцепенил напълно, но като слушаше възгласите „Pro Christo!“ и когато видя мъките на толкова жертви, които в смъртния си час славеха своята истина и своя бог, завладя го друго чувство, което го прониза като непоносима, но непреодолима болка — щом сам Христос е умрял в мъки, сега, когато гинат заради него хиляди, когато се пролива море от кръв, една капка повече не значи нищо и дори е грях да се иска милост. Тази мисъл идеше към него от арената, пронизваше го заедно със стоновете на умиращите, заедно с миризмата на кръвта им. И все пак се молеше и повтаряше с пресъхнали устни: „Христе, Христе, и твоят апостол се моли за нея!“ След това се забрави, изгуби представа къде се намира, само му се струваше, че кръвта на арената приижда и приижда, че ще се надигне и ще потече от цирка и ще залее целия Рим. Накрая не чуваше нищо, ни воя на кучетата, ни виковете на хората, ни гласовете на августианите, които внезапно започнаха да викат: