Цезарят държеше смарагда на окото си и гледаше сега внимателно. Лицето на Петроний беше приело израз на отвращение и презрение. Хилон беше изнесен преди това от цирка.
А от куникулумите изкарваха все нови и нови жертви.
От най-горния ред на амфитеатъра към тях гледаше апостол Петър. Него никой не виждаше, понеже всички глави бяха обърнати към арената; той беше се изправил и както някога в Корнелиевото лозе благослови за смърт и за вечен живот ония, които щяха да бъдат хванати, така сега благославяше с кръстния знак загиващите от зъбите на зверовете, и тяхната кръв, и техните мъки, и мъртвите тела, превърнати в безформени късове, и душите, отлитащи от кървавия пясък. Някои вдигаха към него очи и тогава лицата им засияваха, и те се усмихваха, виждайки над себе си, там горе, кръстния знак. А нему сърцето се късаше и той говореше: „О, господи, да бъде твоята воля, защото за твоята слава и за да докажат правдата, гинат тези мои овци! Ти ми заповяда да ги паса и сега ти ги предавам, а ти ги преброй, господи, прибери ги, изцери раните им, успокой болката им и им дай повече щастие, отколкото мъки тук са изпитали.“
И ги изпращаше едни след други, куп след куп, с голяма обич, сякаш бяха негови деца, които той предаваше направо в ръцете на Христос. В това време цезарят — дали от безразсъдство или защото желаеше това зрелище да надмине всичко виждано досега в Рим — пошепна няколко думи на градския префект, а той напусна подиума и се запъти към, куникулумите. И самият народ се смая, когато видя след малко да се отварят отново решетките. Сега пуснаха всякакви животни: тигри от Ефрат, нумидийски пантери, мечки, вълци, хиени и чакали. Цялата арена сякаш се заля с подвижна вълна от разноцветни кожи: на ивици, жълти, бледожълти, тъмни, кафяви и на петна. Настъпи бъркотия, в която очите вече не можеха нищо да различат освен едно преобръщане и въртене на животински гърбове. Картината вече не приличаше на действителност и сякаш се превърна в някаква оргия на кръвта, в някакъв страшен сън, в някакъв уродлив мираж на помътен разум. Чашата преля. Сред рева, воя и скимтенето тук-там по пейките на зрителите се чуваше пронизителен, спазматичен смях на жени, чиито сили най-после бяха се изчерпали. На хората им стана страшно. Лицата потъмняха. Разни гласове взеха да викат: „Стига! Стига!“
Но по-лесно беше да се пуснат животните на арената, отколкото да се изгонят. Цезарят обаче беше намерил начин да се очисти арената от тях, нов начин, свързан с ново развлечение за народа. Във всичките проходи между седалките се появиха отделения от черни, украсени с пера и обици нумидийци, с лъкове в ръце. Народът се досети какво щеше да стане сега и ги поздрави с викове на задоволство. Те се приближиха до преградата на арената и като поставиха стрели на тетивите, почнаха да стрелят с лъковете в купищата животни. Това беше наистина ново зрелище. Стройните черни тела се изопваха назад, опъваха гъвкавите лъкове и изпращаха стрела след стрела. Бръмченето на тетивите и свистенето на украсените с пера стрели се смесваше с воя на животните и с виковете на смаяните зрители. Вълци, мечки, пантери и хора, които бяха още живи, падаха като покосени едни до други. Тук-там някой лъв, усетил стрела в хълбока си, обръщаше с внезапно движение набръчканата си от ярост муцуна, за да хване и раздроби тънкото дърво. Други пъшкаха от болка. Дребните животни, обхванати от уплаха, бягаха като слепи по арената или блъскаха глави о решетките, а в това време стрелите бръмчаха и бръмчаха непрестанно, докато всичко, което беше останало живо на арената, не бе обхванато от предсмъртни тръпки.
Тогава излязоха на арената стотици циркови роби, въоръжени с лопати за копаене и гребане, с метли, колички, кошове за вътрешностите и чували с пясък. Те прииждаха едни след други и по цялата арена закипя трескава работа. След малко тя бе очистена от труповете, кръвта и животинските нечистотии. Прекопаха я, заравниха я и посипаха с дебел пласт чист пясък. След това изтичаха амурчета и разхвърляха листчета от рози, лилии и най-различни цветя. Запалени бяха наново кадилниците и велариумът бе снет, тъй като слънцето беше се спуснало вече доста ниско.