При разработката на историческа тематика Хенрик Сенкевич не се ограничава само в рамките на полската история. Запознат добре с античния свят, той замисля да напише произведение за епохата на Перикъл, но при условие, че ще прекара известно време в Атина, за да долови по-добре духа на епохата и да се запознае непосредствено с топографията. Обаче до някакви конкретни резултати в това отношение не се идва. Няма съмнение, гръцкият свят си остава по-чужд за полския писател в сравнение с римския. Затова и погледът му се насочва главно към Рим. Прочел романа на Крашевски „Рим по времето на Нерон“ (1866 г.), посетил няколко пъти Вечния град и запознал се непосредствено с паметниците му, Сенкевич се обръща към Нероновата епоха (37–68 г.), толкова характерна за римската история, за сблъскването на езичеството с християнството, за борбата между старото и новото. Това е епоха, която дава възможност на писателя да изразя някои важни свои мисли и идеи, тя не един път привлича вниманието на хората на изкуството, не един път е предмет на художествено пресъздаване: на Сенека се приписва трагедията „Октавия“; във френската и италианската литература са познати повече от 100 драми за Нерон; Ал. Дюма пише „Акте“ (1839 г.); полският художник Хенрик Шемирадски рисува няколко картини със сюжет от тази епоха („Римска оргия“, 1872 г.; „Входът към катакомбите“, 1874 г. „Факлите на Нерон“, 1876 г. и др.) т.н.
Разбира се, тази литературна обстановка улеснява работата на Сенкевич, защото буди чувства, поражда асоциации, предлага образи, но не тя решава генезиса на романа „Quo vadis“, не тя осигурява неговия огромен успех. Никой от споменатите автори не е успял да нарисува такава широка и потресаваща картина на Нероновата епоха както Сенкевич. В това има нещо специфично сенкевичевско: огромно платно, на което е изобразена цяла епоха с нейните типични особености, високо художествено виждане на нещата, пластика, типове, класическо съчетание на историческата действителност с творческата измислица. В писмото си до френския публицист А. Галдемар от 1901 г. Сенкевич пише за генезиса на романа следното: „Години наред имах навик, преди да заспя, да се зачитам в старата римска история. Това правех не само поради любов към историята, от, която винаги съм се интересувал, но и с оглед на латинския език, който не исках да забравя. Този навик ми позволи да чета латинските прозаици и поети без каквито и да било трудности, а същевременно пробуди в мен любов към античния свят.
Най-силно ме привличаше като историк Тацит. Когато четях «Летописи», често се изкушавах от мисълта да противопоставя в художествена творба тези два свята, единият от които е управляваща сила и всесилна административна машина, а вторият представлява изключително духовна сила. Като поляк тази мисъл ме привличаше със своята идея за победата на духа над материалната сила; като художник увличаше ме с великолепните форми, в които умее да се облича античният свят.
Преди седем години, по време на последното ми пребиваване в Рим, разгледах града и околностите с Тацит в ръка. Смело мога да кажа, че самата мисъл у мене вече е била узряла; оставаше само да се намери изходният пункт. Параклисът «Quo vadis», изгледът на базиликата «Св. Петър», Албанските планини, Tre fontane извършиха останалото. Като се върнах във Варшава, започнах исторически проучвания, които ми вдъхнаха още по-силна любов към замисленото дело… Всичко, което Ви пиша, е твърде кратко и сухо, тъй като към тези мотиви могат да се прибавят и много други — моите лични чувства, скитанията из катакомбите, прекрасният пейзаж, който заобикаля Вечния град…“