Едва следобед го събуди далечният отглас на тръбите, който идеше откъм Нероновия цирк. Тогава излезе от хижата и взе да се оглежда като току-що пробуден от сън. Наоколо цареше горещина и тишина, прекъсвана от редките звуци на медни тръби и от постоянното страстно свирене на щурците. Бе станало задушно; небето над града беше още синьо, но на хоризонта към Сабинските планини се събираха тъмни облаци.
Виниций се върна в къщи. В атриума го чакаше Петроний.
— Бях в Палатин — рече той. — Нарочно се показах там и даже поиграх на кости. Довечера у Аниций има пир. Казах, че ще отидем, но едва след полунощ, понеже преди това трябва да се наспя. Аз наистина ще отида, а добре би било да дойдеш и ти.
— Няма ли някакви известия от Нигер или от Назарий? — попита Виниций.
— Не. Ще ги видим едва в полунощ. Забеляза ли, че ще има буря?
— Да.
— Утре щяло да има зрелище с разпнати християни, но може би дъждът ще попречи.
След това той се приближи и като хвана Виниций за рамото, каза му:
— Но нея няма да я видиш на кръст, а в Кориоли. Кълна се в Кастор, не бих дал оня миг, когато ще я освободим, за всичките скъпоценности на Рим. Нощта не е далеч…
Действително нощта беше близко, а тъмнината започна да пада над града по-рано от обикновено поради облаците, които бяха закрили целия хоризонт. С настъпването на нощта заваля силен дъжд, който се изпаряваше от нагорещените от дневния пек камъни и изпълни улиците на града с мъгла. След това дъждът ту преставаше, ту отново се изливаше в краткотрайни порои.
— Да побързаме! — каза най-после Виниций. — Поради бурята могат да изнесат по-рано телата от затвора.
— Време е! — отговори Петроний.
Двамата взеха галски наметала с качулки и излязоха на улицата през градинската вратичка. Петроний се беше въоръжил с къс римски нож, наречен сика, който той вземаше винаги когато излизаше нощем.
Градът беше пуст поради бурята. От време на време светкавица раздираше облаците и озаряваше с ярка светлина стените на новопостроените или строящи се още къщи и мокрите плочи на улиците. На тази светлина те видяха най-после, след доста дълъг път, възвишението, на което се намираше малкият храм на Либитина, а в подножието няколко мулета и коне.
— Нигер! — извика тихо Виниций.
— Тук съм, господарю! — обади се глас в дъжда.
— Готово ли е всичко?
— Да, скъпи. Щом се стъмни, ние бяхме тук. Скрийте се в изкопа, защото ще се измокрите до кости. Каква буря! Мисля, че ще вали град.
Наистина опасението на Нигер се оправда. Веднага заваля град, отначало дребен, а след това все по-едър и по-гъст. Изведнъж стана хладно.
А те разговаряха тихо в изкопа, скрити от вятъра и ледения град.
— И да ни види някой — казваше Нигер, — няма в нищо да се усъмни, защото приличаме на хора, които чакат да мине бурята. Страхувам се само да не отложат изнасянето на труповете за утре.
— Градът няма да вали дълго — каза Петроний. — Трябва да чакаме и до зори дори.
И те чакаха, като се ослушваха няма ли до тях да достигне глас от процесията. Градушката наистина престана, но веднага след това започна да плющи пороен дъжд. От време на време излизаше вятър и донасяше откъм Вонещите ями страшна миризма на разлагащи се тела, погребани плитко и небрежно.
Изведнъж Нигер се обади:
— Виждам светлинна през мъглата… една, две, три… това са факли.
И се обърна към хората си:
— Внимавайте да не пръхтят мулетата.
— Идат! — каза Петроний.
Наистина светлинните ставаха все по-ясни. След малко можеха да се различат люлеещите се от вятъра пламъци на факлите.
Нигер взе да се кръсти и моли. В това време мрачното шествие наближи и когато се изравни с храма на Либитина, спря. Петроний, Виниций и Нигер се притиснаха мълчаливо към подножието на хълма — не разбирайки какво означава това. Но носачите се бяха спрели само за да си обвият лицата и устата, за да се запазят от задушливия смрад, който при самите путикули беше просто непоносим. След това вдигнаха носилките с ковчезите и отминаха нататък.
Само един ковчег се задържа срещу храма.
Виниций се спусна към него, а подире му Петроний, Нигер и двамата британски роби с лектиката.
Но преди да стигнат, в тъмнината се чу пълният с болка глас на Назарий:
— Господарю, преместиха я заедно с Урс в Есквилинския затвор… Ние носим друго тяло, а нея откараха преди полунощ!…
След като се върна в къщи, Петроний беше мрачен като буря, не се и опитваше дори да утешава Виниций. Разбираше, че не може и да се мечтае да освободят Лигия от есквилинските подземия. Предполагаше, че вероятно затова е била пренесена от Тулианум, за да не умре от треската и да не избегне отредената й съдба в амфитеатъра. Но тъкмо това показваше, че бдяха над нея и я пазеха по-внимателно от другите. Петроний съжаляваше с цялата си душа и нея, и Виниций, но го ядеше освен това и мисълта, че за пръв път в живота си не е успял в нещо и за пръв път е бил победен в една борба.