Говорейки тъй, той го доведе до фонтана, чиято сребърна струя блестеше отдалеч на лунната светлина. Наоколо цареше тишина и пустота, защото тук робите вече бяха разчистили овъглените стълбове и тела на мъчениците.
Хилон падна със стенание на колене и като закри с ръце лицето си, остана неподвижен. А Павел вдигна глава към звездите и взе да се моли:
— Господи, погледни към тоя нещастник, към скръбта му, към сълзите и мъката му! Боже милосърдни, който проля кръвта си заради нашите престъпления — прости му, в името на твоята мъка, в името на твоята смърт и на твоето възкресение!
След това замълча, но дълго още гледаше към звездите и се молеше.
И изведнъж в краката му се разнесе зов, подобен на стон:
— Христе!… Христе!… Прости ми!…
Тогава Павел пристъпи към фонтана и като гребна в шепите си вода, върна се при коленичилия нещастник.
— Хилон! Ето, кръщавам те в името на отца и сина, и светия дух. Амин!
Хилон вдигна глава, разпери ръце и остана така вцепенен. Луната осветяваше побелелите му коси и бялото му, неподвижно, сякаш мъртво или изсечено от камък лице. Миговете отлитаха един след друг; в големите птичарници, разположени в градините на Домиция, пропяха петли, а той стоеше още коленичил, подобен на надгробна статуя.
Най-после се сепна, стана и се обърна към апостола:
— Какво трябва да върша преди смъртта си, наставнико?
Павел също се пробуди от своята вглъбеност в тази неизмерима сила, на която не можеха да устоят даже такива духове като духа на този грък, и отговори:
— Уповавай се и свидетелствай за правдата!
След това си тръгнаха заедно. При вратата на градината апостолът благослови още веднъж стареца и се разделиха по настояване на самия Хилон, който предвиждаше, че след станалото цезарят и Тигелин ще наредят да бъде заловен.
И наистина той не се беше излъгал. Върна се в своя дом и го намери заобиколен от преторианци, които го задържаха и под командата на Сцевин го заведоха в Палатин.
Цезарят вече се беше отдал на почивка, но Тигелин чакаше и като видя нещастния грък, поздрави го със спокойно, но зловещо лице.
— Ти извърши престъпление — оскърби особата на величеството — каза му той — и наказанието няма да ти се размине. Но ако утре заявиш в амфитеатъра, че си бил пиян и луд и че причинители на пожара са християните, наказанието ти ще бъде само бой и заточение.
— Не мога, господарю! — отговори тихо Хилон.
А Тигелин се приближи към него с бавни крачки и със снишен, но страшен глас го запита:
— Как така не можеш, гръцко куче? Нима не си бил пиян и нима не знаеш какво те чака? Погледни там?!
И му посочи ъгъла на атриума, където край дълга дървена пейка стояха в мрака четирима неподвижни тракийски роби с въжета и стегалки в ръце.
А Хилон отвърна:
— Не мога, господарю!
Ярост обхвана Тигелин, но той се овладя и попита:
— Видя ли как умират християните? И ти ли искаш тъй да умреш?
Старецът вдигна побледнялото си лице; известно време устните му се движеха тихо, а след това отговори:
— И аз вярвам в Христа!…
Тигелин го погледна учудено:
— Куче такова, ти наистина си полудял!
И изведнъж насъбраният в гърдите му бяс се отприщи. Той се хвърли върху Хилон, хвана го с две ръце за брадата, повали го на земята и взе да го тъпче, като повтаряше с пяна на уста:
— Ще отречеш ли? Ще отречеш ли?
— Не мога! — отговори му Хилон от земята.
— Да се подложи на мъки!
Като чуха тази заповед, траките хванаха стареца и го положиха на пейката, завързаха го с въжета о нея и започнаха със стегалките да стискат мършавите му пищяли. Той целуваше смирено ръцете им, докато го връзваха, след това затвори очи и изглеждаше като умрял.
Но беше жив, защото, когато Тигелин се надвеси над него и още веднъж го запита: „Ще отречеш ли?“, побелелите му устни се помръднаха леко и от тях излезе едва доловим шепот:
— Не… мога!…
Тигелин заповяда да прекратят мъките му и започна да ходи по атриума с изменено от гняв и същевременно безпомощно лице. Най-после, изглежда, му хрумна нова мисъл, защото се обърна към траките и каза: