Най-после дойде чаканият момент. Цирковите слуги внесоха най-напред дървен кръст, доста нисък, за да може мечката, като се изправи, да достигне до гърдите на мъченика, а след това двама души въведоха Хилон или по-скоро го довлякоха, защото костите на краката му бяха счупени и не можеше да върви сам. Поставиха го и го приковаха на дървото толкова бързо, че любопитните августиани не можаха дори да го разгледат добре и едва след като кръстът бе изправен в нарочно изкопаната дупка, всички очи се обърнаха към него. Обаче малцина можаха да познаят в този гол старец предишния Хилон. След мъченията по заповед на Тигелин на лицето му не беше останала нито капка кръв и само по бялата му брада се виждаше червена следа, оставена от кръвта, след като му бяха изтръгнали езика. През прозрачната кожа можеха да се различат костите му. Изглеждаше много по-стар, отколкото беше, почти грохнал. Някога очите му хвърляха винаги пълни с безпокойство и злоба погледи, от бдителното му лице лъхаше вечна тревога и несигурност, а сега лицето му беше изстрадало, но толкова благо и успокоено, сякаш беше заспал или умрял. Може би споменът за разбойника на кръста, комуто Христос е простил, поддържаше надежда у него, а може би говореше в душата си към милосърдния бог: „Господи, хапех като отровен червей, но бях през целия си живот окаяник, примирах от глад, хората ме тъпчеха, биеха ме и се гавреха с мене. Бях, господи, беден и много нещастен, а ето сега съм подложен на мъки и прикован на кръст, затова ти, милосърдни, няма да ме отблъснеш в часа на смъртта!“ И в съкрушеното му сърце очевидно настъпи спокойствие. Никой не се смееше, защото в този разпнат имаше нещо толкова тихо, той изглеждаше толкова стар, беззащитен и слаб, внушаващ със смирението си съжаление, че неволно всеки се запитваше как може да се измъчват и приковават на кръст хора, които и без това вече свършват. Тълпата мълчеше. Между августианите Вестин, като се навеждаше надясно и наляво, шепнеше с изплашен глас: „Вижте как умират те!“ Други очакваха появяването на мечката и тайно желаеха зрелището да свърши колкото може по-скоро.
Мечката излезе на арената, люлееше на две страни ниско наведената си глава, поглеждаше мрачно наоколо, като че обмисляше или търсеше нещо. Когато най-после забеляза кръста, а на него голото тяло, приближи се, дори се изправи, но след миг стъпи отново на предните си лапи, клекна пред кръста и заръмжа, сякаш в нейното животинско сърце се пробуди някаква милост към тези жалки остатъци от човек.
От устата на цирковите служители се чуха викове, с които насъскваха мечката, но народът мълчеше. В това време Хилон бавно вдигна глава и известно време оглеждаше публиката. Най-после погледът му се спря някъде по последните редове в амфитеатъра, гърдите му взеха да дишат по-често и тогава стана нещо, което предизвика учудване и изненада у зрителите. Ето, лицето му се озари от усмивка, челото му засия, обляно сякаш от светлина, очите му в тоя предсмъртен миг се устремиха нагоре, след малко две едри сълзи, сдържани досега под клепачите, се търколиха бавно по лицето му.
И той умря.
А в тоя миг някакъв силен мъжки глас извика някъде отгоре, под самия велариум:
— Вечен покой на мъчениците!
В амфитеатъра цареше глухо мълчание.
XXI
След зрелището в градините на цезаря затворите значително опустяха. Наистина хващаха и затваряха още жертви, заподозрени в изповядване на източните заблуди, но хайките доставяха все по-малко християни, едва толкова, колкото бяха нужни, за да се състоят следващите зрелища, които също бяха към своя край. Народът, преситен от кръв, отегчен и уморен, проявяваше все по-голямо безпокойство от невижданото до това време държане на наказаните. Опасенията на суеверния Вестин завладяха хиляди души. Сред тълпите се разказваха все по-чудни неща за отмъстителността на християнското божество. Тъмничният тифус, който се разпространи из града, увеличи всеобщия страх. Виждаха се често погребения и се носеше от ухо на ухо, че са нужни нови жертви, за да бъде умилостивено неизвестното божество. В храмовете принасяха жертви на Юпитер и на Либитина. В края на краищата въпреки всички усилия на Тигелин и неговите подчинени все повече се ширеше убеждението, че градът е бил запален по заповед на цезаря и че християните страдат невинни.