— Зная — отвърна той, като наведе очи. — Мислех за нея и за тоя великан, който удуши Кротон.
— В такъв случай и двамата са избавени — каза спокойно Петроний.
Но Тигелин дойде на помощ на своя господар:
— Тя е в затвора по волята на цезаря, а ти сам каза, Петроний, че неговите решения са неотменими.
Всички присъстващи бяха запознати с историята на Виниций и Лигия и разбираха много добре за какво става дума. Затова млъкнаха, любопитни да чуят как ще завърши разговорът.
— Тя е в затвора поради твоя грешка и непознаване на правото на народите, въпреки волята на цезаря — отвори Петроний, като наблягаше на думите си. — Ти Тигелин, си наивен човек, но и ти не можещ да твърдиш, че тя е запалила Рим, защото, дори да твърдиш това, цезарят не би ти повярвал.
Но Нерон се беше вече овладял и започна да присвива късогледите си очи с израз на неописуемо злорадство.
— Петроний има право — каза той след малко.
Тигелин го погледна изумен.
— Петроний има право — повтори Нерон. — Утре ще й отворят вратите на затвора, а за сватбения пир ще говорим в други ден в амфитеатъра.
„Пак изгубих играта“ — помисли Петроний.
И когато се върна, в къщи, беше вече толкова сигурен, че е дошъл краят на Лигия, та на следната сутрин изпрати в амфитеатъра доверен освободен роб, за да се уговори с началника на сполиариума да получат тялото на девойката, защото искаше да го предаде на Виниций.
ХХIII
По времето на Нерон бе станало обичай да се дават вечерни представления както в цирка, така и в амфитеатрите. Преди това те бяха много редки. Августианите ги обичаха, защото често подир тях следваха пирове и оргии, които траеха чак до сутринта. Въпреки че народът беше преситен от кръвопролитията, все пак, когато се разнесе вест, че иде краят на игрите и че предстои да умрат последните християни на вечерното зрелище, безбройни тълпи се стекоха в амфитеатъра. Августианите се явиха всички до един, понеже предполагаха, че това няма да бъде обикновено представление и че цезарят е решил да си устрои трагическо зрелище от страданието на Виниций. Тигелин запази в тайна какво мъчение беше определено за годеницата на младия трибун, но това само възбуждаше общото любопитство. Ония, които бяха виждали някога Лигия в дома на Плавций, сега разказваха чудеса за хубостта й. Други преди всичко се питаха дали наистина днес щяха да я видят на арената, тъй като мнозина от тях, които у Нерва бяха чули дадения от цезаря отговор на Петроний, тълкуваха този отговор двояко. Някои направо предполагаха, че Нерон ще даде или може би вече е дал девойката на Виниций: спомниха си, че тя беше заложница и следователно беше свободна да почита каквито божества иска, а според правото на народите не можеше да бъде наказвана.
Неизвестността, очакването и любопитството вълнуваха всички. Цезарят дойде по-рано от друг път и с идването му започна пак да се шепне, че сигурно ще стане нещо необикновено, тъй като Нерон дойде не само с Тигелин и Ватиний, но и с Касий, грамаден на ръст центурион с огромна сила, когото вземаше със себе си в случай на нужда от защита; например при нощните си похождения в Субура, където си устройваше забавление, наричано сагация; то се състоеше в подхвърляне върху войнишко наметало на срещнати по пътя момичета. Забелязаха също, че в самия амфитеатър бяха взети известни предпазни мерки. Преторианската стража беше увеличена, при това командваше я не центурион, а трибун, Субрий Флавий, известен досега със сляпата си привързаност към Нерон. Тогава разбраха, че цезарят искаше за всеки случай да се осигури срещу някоя отчаяна постъпка на Виниций и любопитството порасна още повече.
Всички погледи се обръщаха с напрегнато внимание към мястото, дето седеше нещастният влюбен. А той, страшно бледен, с чело, оросено от пот, беше несигурен, както и другите зрители, но разтревожен до глъбините на душата си. Петроний, понеже сам не знаеше какво точно щеше да стане, не му беше казал нищо, само го попита, като се върна от Нерва, готов ли е за всичко, а след това — дали ще присъства на зрелището. Виниций отговори на двата въпроса: „Да!“, но заедно с това тръпки полазиха по тялото му, тъй като допусна, че Петроний не пита без причина. Самият той от известно време сякаш живееше половин живот, сякаш се беше предал на смъртта и беше готов на смърт заради Лигия, тъй като смъртта щеше да бъде за тях двамата освобождение и съединение, но сега той разбра, че едно е да мислиш отдалеч за последната минута като за спокойно заспиване, а друго е да отидеш да гледаш мъченията на същество, за тебе по-скъпо от живота. Всички мъки, преживени преди, се пробудиха отново. Притихналото отчаяние започна пак да крещи в душата му. Обхвана го предишното желание да освободи на всяка цена Лигия. Още сутринта искаше да се промъкне в куникулите, за да се убеди дали Лигия е там, но преторианските стражи пазеха всички входове и заповедите бяха толкова строги, че войниците, познатите дори, не се трогнаха нито от молби, нито от злато. Струваше му се, че неизвестността ще го убие, преди да види зрелището. Някъде дълбоко в сърцето му все още трептеше надеждата, че може би Лигия не е в амфитеатъра и че всички страхове са напразни. Имаше минути, когато той се вкопчваше в тази надежда с всички сили. Казваше си, че Христос ще я вземе от затвора, но че не ще допусне да я измъчват в цирка. По-преди беше готов да приеме всяко решение на неговата воля, но сега, когато, отблъснат от вратите на куникулите, се върна на мястото си в амфитеатъра и когато разбра от любопитните погледи, които се насочваха към него, че най-страшните предположения могат да бъдат верни, започна да го моли в душата си за спасение с пламенност, прилична почти на заплаха. „Ти можеш! — повтаряше той, стискайки конвулсивно ръце. — Ти можеш!“ Преди това не беше и помислял, за тази минута, когато се превърне в действителност, ще бъде толкова страшна. Но сега не разбираше какво става с него, струваше му се, че ако види мъките на Лигия, обичта му ще се превърне в ненавист, а вярата му — в отчаяние. И в същото време се ужасяваше от това чувство, тъй като се боеше да не оскърби Христос, когото молеше за милост и за чудо. Вече не се молеше за живота й, а само искаше тя да умре, преди да я изведат на арената; и от бездънната пропаст на страданието си повтаряше: „Ме ми отказвай поне това, а аз ще те обикна повече, отколкото съм те обичал досега.“ Най-после мислите му се разпиляха като вълни, подгонени от буря. Пробуждаше се в него жажда за отмъщение и кръв. Обзе го безумно желание да се хвърли върху Нерон и да го удуши пред всички зрители, а в същото време чувстваше, че с тази жажда за отмъщение отново оскърбява Христа и нарушава неговите повели. Понякога в главата му проблясваше надежда, че всичко това, пред което трепереше душата му, може още да бъде предотвратено от всемогъщата и милосърдна ръка, обаче тези проблясъци угасваха в същия миг сред безкрайни огорчения при мисълта, че онзи, който би могъл с една дума да събори тоя цирк и да спаси Лигия, все пак я е изоставил, въпреки че тя се уповаваше на него и беше го обикнала с всичката сила на своето чисто сърце. И мислеше след това, че ето тя лежи там в тъмния куникулум, слаба, беззащитна, напусната, оставена на милостта и жестокостта на озверените стражи, догарят последните мигове на живота й, а той трябва безпомощно да чака в тоя страшен амфитеатър, без да знае какво мъчение е измислено и какво ще видят очите му в следващия миг. Най-после както давещият се лови за сламка, така и той се вкопчи в мисълта, че все пак само с вяра може да я спаси. Тъй или иначе, оставаше само тоя единствен начин. Нали Петър казваше, че с вяра може да се измести земята от основите й!