И той се съсредоточи, смаза в себе си съмнението, заключи цялото си същество в една дума: „Вярвам!“ и чакаше чудо.
Но така както силно изопната струна се къса, така и той беше сломен от душевното напрежение. Мъртвешка бледост покри лицето му и тялото му започна да се вдървява. Стори му се, че молитвата му е чута и че ето сега той умира. Стори му се, че Лигия сигурно вече е умряла и че Христос ги прибира по този начин при себе си. Арената, белите тоги на неизброимите зрители, светлината на хилядите лампи и факли — всичко заедно изчезна от погледа му.
Ала тази слабост не трая дълго. След малко той се съвзе, всъщност свести го тропането на изгубилия търпение народ.
— Ти си болен — каза му Петроний. — Заповядай да те отнесат в къщи.
И без да обръща внимание какво ще каже цезарят, той стана, за да подкрепи Виниций и да излезе заедно с него. Сърцето му бе изпълнено с жалост, а го дразнеше непоносимо и това, че цезарят гледаше през смарагда си Виниций, наблюдавайки със задоволство страданието му, може би с намерение да го опише после в патетични строфи и да спечели аплодисментите на слушателите.
Виниций поклати отрицателно глава. Той можеше да умре в този амфитеатър, но не можеше да излезе от него. Нали представлението можеше да започне всеки миг.
Наистина в същия миг префектът на Рим размаха пред себе си червена кърпичка, а при тоя знак издрънчаха синджирите на вратите срещу подиума на цезаря и от тъмния отвор излезе на ярко осветената арена Урс.
Исполинът примигваше с очи, зашеметен от силната светлина, след това излезе в средата на арената, като се оглеждаше наоколо, сякаш искаше да разбере какво го очаква. На всичките августиани и на повечето зрители беше известно, че това е човекът, който беше удушил Кротон, затова, след като се появи, по всички редове се разнесе шепот. В Рим не липсваха гладиатори, много по-едри от обикновената човешка мярка, но очите на квиритите още не бяха виждали такъв. Касий, който седеше на подиума зад цезаря, изглеждаше нищожен пред тоя лигиец. Сенаторите, весталките, цезарят, августианите и народът гледаха с възхищение на познавачи и страстни любители неговите могъщи, дебели като стълбове бедра, гърдите му, подобни, на два съединени щита, и херкулесовските му ръце. Шепотът се усилваше всеки миг. За тези тълпи нямаше по-голяма наслада от тая да видят такива мускули в действие, в напрежение и борба. Скоро шепотът се замени с викове и трескави въпроси къде живее племето, което ражда такива великани, а той стоеше в средата на амфитеатъра гол, подобен по-скоро на каменен колос, отколкото на човек, със съсредоточено, но тъжно лице на варварин и като виждаше арената празна, учудено поглеждаше ту цезаря, ту решетките на куникулите, откъдето очакваше да се появят палачите.