Апостол Петър дълго време не смееше да се появи в дома на Петроний, но най-после една вечер Назарий извести, че е дошъл. Лигия, която вече можеше да ходи сама, и Виниций изтичаха да го посрещнат и почнаха да прегръщат нозете му, а той ги поздрави с голямо вълнение, защото малко овце бяха останали от стадото, което му бе поверил Христос и чиято участ сега оплакваше неговото велико сърце. Затова, когато Виниций му каза: „Учителю, заради твоята молитва ми я върна Спасителя“, той му отговори: „Върна ти я заради твоята вяра и за да не замлъкнат всички уста, които славеха името му.“ Навярно той мислеше за хилядите свои деца, разкъсани от дивите зверове, за кръстовете, с които бяха пълни арените, и за огнените стълбове в градините на Чудовището, защото говореше с голяма скръб. Виниций и Лигия забелязаха, че косите му бяха побелели съвсем, фигурата му бе се превила, а на лицето му имаше толкова тъга и болка, сякаш беше преминал през всичките онези страдания и мъки, през които бяха минали жертвите на яростта и безумието на Нерон. Но и двамата вече разбираха, че щом сам Христос се е предал на мъки и смърт, никой не може да я избегне. Като гледаха апостола толкова измъчен от бремето на годините, усилията и страданията, сърцата им се късаха. Затова Виниций, който мислеше след няколко дни да заведе Лигия в Неапол, където трябваше да се срещнат с Помпония и оттам да заминат за Сицилия, взе да му се моли да напусне Рим заедно с тях.
Апостолът обаче сложи ръка на главата му и отвърна:
— Ето, аз слушам в душата си словото на господа, който ми рече при Тивериадското езеро: „Когато беше по-млад, сам се препасваше и ходеше, където си искаше; а кога остарееш, ще простреш ръцете си и друг ще те опаше и поведе, където не искаш.“ И право е, наистина трябва да тръгна след стадото си.
А когато те замълчаха, защото не разбираха какво говори, той добави:
— Ето наближава вече краят на труда ми, ала отрада и почивка ще намеря само в дома на господа.
След това се обърна към тях с думите: „Спомняйте си и за мене, защото аз ви възлюбих, както баща обича децата си, а каквото правите в живота, правете го за слава на господа.“
Говорейки така, той простря над тях треперещите си старчески длани и ги благослови, а те се притиснаха до него с чувството, че това е може би последната благословия, която получават от него.
Отредено им бе обаче да го видят още веднъж. След няколко дни Петроний донесе страшни вести от Палатин. Там открили, че един от освободените роби на цезаря бил християнин и у него били намерени писма от апостолите Петър и Павел от Тарс, а също от Яков, Юда, Йоан. Тигелин и преди знаел, че Петър е в Рим, но мислел, че е загинал заедно с хилядите последователи на Христа. Сега се оказало, че и двамата наставници на новата вяра са още живи и са в столицата. Затова било решено на всяка цена да бъдат намерени и заловени, тъй като се смятало, че едва с тяхната смърт щели да бъдат изтръгнати последните корени на омразната секта. Петроний чул от Вестин, че самият цезар издал заповед в срок от три дни и Петър, и Павел от Тарс да бъдат докарани в Мамертинската тъмница и че цели отреди преторианци били изпратени да претърсят всички къщи отвъд Тибър.
Като чу това, Виниций реши да отиде да предупреди апостола. Вечерта двамата с Урс, наметнати с галски плащове, които закриваха лицата им, тръгнаха към дома на Мириам, където живееше Петър. Домът се намираше на самия край на Задтибрието, в подножието на Яникулския хълм. По пътя те видяха войници, които, водени от някакви непознати хора, обграждаха къщите. Кварталът беше неспокоен, а на места се събираха любопитни. Тук-там центурионите разпитваха заловените за Симон Петър и за Павел от Тарс.
Урс и Виниций изпревариха войниците и стигнаха благополучно до жилището на Мириам, където намериха Петър заобиколен от няколко предани християни. Тимогей, помощникът на Павел от Тарс, и Лин също бяха около апостола.
При вестта за близката опасност Назарий изведе всички през един таен ход до градинската врата, а след това до изоставените каменоломни, отдалечени на няколкостотин метра от Яникулските врати. Урс трябваше да носи Лин, защото костите му, строшени при мъченията, още не бяха зараснали. Но щом се озоваха в подземието, те се почувстваха сигурни и на светлината на светилника, който Назарий запали, започнаха тихо да се съветват как да спасят скъпия на тях живот на апостола.