— Учителю — каза му Виниций, — нека утре на разсъмване Назарий те изведе от града към Албанските планини. Там ще те намерим и ще отидем в Анций, където чака кораб, който трябва да откара двама ни с Лигия до Неапол и Сицилия. Щастлив ще бъде денят и часът, в който ти ще влезеш в моя дом и ще благословиш моето огнище.
Другите го слушаха с радост и настояваха пред апостола:
— Пази се, пастирю наш, защото не ще останеш жив в Рим. Запази живата правда, за да не загине тя заедно с нас и с теб. Послушай тези, които те молят като баща.
— Стори го в името на Христа! — казваха други, хващайки се за дрехите му.
Но той отговори:
— Деца мои! Кой може да знае за кога господ е отредил края на живота му?
Не казваше обаче, че няма да напусне Рим, и сам се колебаеше как да постъпи, тъй като отдавна вече в душата му се беше прокраднала несигурност и тревога дори. Ето че неговото стадо беше разпръснато, делото му унищожено, църквата, която преди пожара беше избуяла като разкошно дърво, бе превърната в прах от силата на Чудовището. Не остана нищо освен сълзите, нищо освен спомените, мъките и смъртта. Посевът даде изобилен плод, но сатаната го стъпка в земята. Ангелски сонмове не се притекоха на помощ на загиващите и ето Нерон се е възправил над света в славата си, страшен, по-могъщ от всякога, господар на всичките морета и на всичките земи. Неведнъж в самотността си божият риболовец бе протягал ръце към небето и бе питал: „Господи, какво да правя? Как мога да остана и как аз, безсилният старец, трябва да се боря с тази непреодолима сила на злото, на което си позволил да владее и да побеждава?“
И така той зовеше от глъбините на безбрежната си мъка, повтаряйки в душата си: „Няма ги вече овцете, които ми заповяда да паса, няма я църквата ти, пустош и скръб цари в твоята столица, а какво ще ми заповядаш сега? Да остана ли, или да изведа това, що е останало от стадото, та някъде отвъд моретата да славим в тихо убежище името ти?“
И се колебаеше. Вярваше, че живата правда няма да загине и трябва да надделее, но в някои мигове мислеше, че още не е дошъл нейният час, който ще настъпи едва тогава, когато господ, в деня на Страшния съд, слезе на земята, целият в слава и могъщество, стократно по-големи от Нероновите.
Често му се струваше, че ако напусне Рим, вярващите ще тръгнат след него, а той ще ги заведе далеч, далеч, чак в сенчестите горички на Галилея, край тихата глъбина на Тивериадското езеро, при пастирите, спокойни като гълъбите или като овцете, които пасат там сред чубрица и нард. И все по-голямо желание за тишина и почивка, все по-голяма тъга за езерото и за Галилея обхващаше рибарското му сърце, все по-често сълзи напираха в очите на стареца.
Но щом, макар и за миг, избереше това, обхващаше го неочакван страх и тревога. Как да напусне този град, в който земята е всмукала толкова мъченическа кръв и където устата на толкова загиващи утвърждаваха правдата? Мигар той единствен трябва да се отклони от това? И какво ще отговори на господа, когато чуе словата: „Ето, те умряха за своята вяра, а ти избяга!“
Нощите и дните му минаваха в грижа и тревога. Другите, които бяха разкъсани от лъвовете, които бяха приковани на кръстовете, които бяха изгорени в градините на цезаря, бяха заспали в лоното на бога след миговете на мъчение, а той не можеше да спи и преживяваше мъка, по-голяма от всички мъки, които палачите измисляха за жертвите. Често зората вече хвърляше лъчи върху покривите на къщите, а той още зовеше в глъбините на тъжното си сърце.
— Господи, защо ми заповяда да дойда тук и в това гнездо на Чудовището да основа твоята столица?
През всичките тридесет и четири години от смъртта на своя господ той не бе видял почивка. С тояга в ръка бе обикалял света и проповядвал „благата вест“. Силите му се бяха изчерпали в пътуване и труд, докато най-после, когато в този възглавил света град той бе утвърдил Христовото дело, едно огнено дихание на злото унищожи това дело, и виждаше, че борбата трябва да се подхване отново. И то каква борба! От едната страна, цезарят, сенатът, народът, легионите, обхванали в железен обръч целия свят, безбройни крепости, безкрайни земи, могъщество, каквото човешко око не беше виждало, а от друга страна, той, така превит от възрастта и от дългогодишния си труд, че треперещите му ръце вече едва можеха да носят тояга.
Затова в някои мигове той си казваше, че не нему се пада да мери сили с цезаря на Рим и че това може да извърши единствено самият Христос.