А сенатът раболепничеше пред страшния владетел, издигаше храмове в негова чест, вземаше решения по негова воля, окичваше статуите му с цветя и венци, определяше му жреци като на бог. Сенаторите с треперещо сърце отиваха в Палатин, за да присъстват на пеенето на „Периодоницес“ и да гуляят заедно с императора сред оргии на голи тела, сред вино и цветя.
А в това време на нивата, напоена с кръв и сълзи, кълняха зърната от посева на Петър.
XXIX
Виниций до Петроний:
„Знаем и тук, carissime, какво става в Рим, а което не знаем, научаваме го от твоите писма. Както когато хвърлиш камък във водата, вълните се разпространяват наоколо все по-далеко и по-далеко, така и вълната на безумието и злобата стигна от Палатин чак до нас. На път за Гърция, тук се отби, изпратен от цезаря, Каринат, който ограби градовете и храмовете, за да попълни празната хазна. С цената на потта и сълзите на хората в Рим се строи Domus Aurea. Светът навярно не е виждал досега такъв дворец, но не е виждал и такива неправди. Ти нали познаваш Каринат. На него приличаше и Хилон, преди да изкупи със смъртта живота си. Но в градчетата около нас не стъпи кракът на хората му, може би защото там нямаше храмове и богатства. Питаш дали сме в безопасност. Ще ти отговоря само, че сме забравени и нека това да ти е достатъчно като отговор. Ето, в тази минута, от портиката, където пиша, виждам нашия спокоен залив и лодката с Урс, който хвърля мрежата в светлите глъбини. Жена ми преде червена вълна край мене, а в градината, под сянката на бадемовите дървета, пеят нашите робини. О, какво спокойствие, carissime, и каква забрава на миналите тревоги и огорчения! Но не парките, както ти пишеш, предат тъй благодатно нишката на нашия живот, а той ни е благословен от Христа, нашия възлюбен бог и спасител! И ние познаваме и сълзите, и скръбта, защото нашата правда ни повелява да плачем над чуждото нещастие, но дори и в тия сълзи се крие непознатата вам утеха, че някога, когато изтече времето на нашия живот, ще намерим отново всички скъпи хора, които загинаха и ще загинат за божието учение. За нас Петър и Павел не са умрели, а са се родили в слава. Нашите души ги виждат и когато очите ни плачат, сърцата ни се радват с тяхната радост. О, тъй е, скъпи, ние сме щастливи с щастие, което нищо не може да разруши, понеже смъртта, която за вас е край на всичко, за нас ще бъде само преминаване към още по-голям покой, още по-голяма любов, още по-голяма радост.
И тъй ни преминават тук дните и месеците с ведрина в сърцата. Слугите и робите ни вярват като нас в Христа и понеже неговият завет е обичта, всички се обичаме. Неведнъж, когато слънцето клони към залез или когато месецът блесне върху водата, разговаряме с Лигия за миналото, което днес ни се струва като сън. И като помисля как тази скъпа глава, която сега всеки ден люлея на гърдите си, беше тъй близко до мъките и гибелта, с цялата си душа славя моя бог, защото само той можа да я изтръгне от тези мъки, да я спаси от арената и да ми я върне завинаги. О, Петроний, ти видя колко утеха и издръжливост в неволята дава това учение, колко търпение и смелост вдъхва срещу смъртта! Затова ела и виж колко много щастие дава то и в обикновените делнични дни на живота. Хората не са познавали досега бог, когото биха могли да обичат, затова не са се обичали и помежду си. Това е било причина и за тяхната неволя, защото, както светлината извира от слънцето, тъй и щастието извира от любовта! Не са ги научили на тази истина нито законодателите, нито философите и не са я знаели нито в Гърция, нито в Рим; когато казвам: в Рим, това значи по цялата земя. Сухото и студено учение на стоиците, което допада на добродетелните хора, калява сърцата като мечове, но вместо да ги прави по-добри, то ги прави по-скоро безразлични. Но защо говоря това на тебе, който повече си учил и повече разбираш от мене? Нали ти също познаваше Павел от Тарс и неведнъж си разговарял дълго с него, затова и най-добре знаеш дали пред истината, която той проповядваше, всичките учения на вашите философи и риторици не са празни мехури и празен звук на думи без значение. Помниш ли въпроса, който той ти зададе: «А ако цезарят беше християнин, дали не бихте се чувствали по-спокойни и по-сигурни за това, което имате, избавени от тревоги и мисли за утрешния ден?» Ти ми казваше, че нашата истина е враг на живота, а аз сега ти отговарям, че ако от началото на писмото си бях повтарял само две думи: «Щастлив съм!», пак не бих могъл да изразя щастието си. На това ти ще ми кажеш, че моето щастие е Лигия! Да, скъпи! Защото обичам нейната безсмъртна душа и двама обичаме Христа, а в такава обич няма нито раздяла, нито изневяра, нито промяна, нито старост, нито смърт. Защото, когато премине младостта и красотата, когато телата ни увехнат и ги покоси смъртта, любовта ще остане, понеже ще останат душите. Преди да се отворят очите ми за тая светлина, бях готов за Лигия да подпаля и собствения си дом, но сега мога да ти призная: не съм я обичал, защото да обичам ме научи едва Христос. В него е изворът на щастието и успокоението. Това не ти го казвам аз, а самата очевидна действителност. Сравни вашите фалшиви наслади, изпълнени с тревога, вашите опиянения, смущавани от несигурността в утрешния ден, вашите оргии, прилични на погребални угощения, с живота на християните, и ще намериш готов отговор на всичко. Но за да можеш по-добре да направиш сравнението, ела в нашите ухаещи на чубрица планини, в нашите сенчести маслинови горички, на нашите покрити с бръшлян брегове. Тук те очаква спокойствие, каквото отдавна не си вкусвал, и сърца, които те обичат истински. Ти имаш благородна и добра душа и трябва да бъдеш щастлив. Твоят жив ум ще успее да познае истината, а когато я познаеш, ще я обикнеш, защото човек може да бъде неин враг, както цезарят и Тигелин, но към нея никой никога не може да остане равнодушен. О, мой Петроний, ние двамата с Лигия лелеем надеждата, че скоро ще те видим. Бъди здрав и щастлив и ела!“