„Радвам се на вашето щастие и се възхищавам от вашите сърца, carissime, защото не мислех, че двама влюбени могат да помнят за някой трети, който се намира далеко; вие не само че не сте ме забравили, но искате да ме убедите да дойда в Сицилия, за да разделите с мене хляба си и своя Христос, който, както пишеш, така обилно ви дарява с щастие.
Ако е така, почитайте го. Аз мисля, драги, че Лигия ти бе възвърната донякъде и от Урс, и от римския народ. Ако цезарят беше друг човек, можех дори да смятам, че по-нататъшните преследвания са били прекратени поради роднинството ти с него чрез онази внучка, която Тиберий дал на времето на един от вашия род. Но щом ти си убеден, че Лигия е спасена от Христос, няма да споря с тебе. Нека бъде тъй! Не скъпете жертвите в негова чест: Прометей също се е пожертвал за хората, но eheu! Прометей, изглежда, е само измислица на поетите, а хора, на които може да се вярва, са ми казвали, че са виждали Христос със собствените си очи. Аз заедно с вас мисля, че това е най-почтеният от боговете.
Помня въпроса на Павел от Тарс и съм съгласен, че ако например Ахенобарба живееше според учението на Христос, може би щях да имам време да дойда при вас в Сицилия. Тогава под сянката на дърветата, край изворите щяхме да водим разговори за всичките богове и за всичките истини, както някога гръцките философи. Сега трябва да ти напиша кратък отговор.
Признавам само двама философи: единият се нарича Пирон, а другият — Анакреон. Останалите мога да ти ги продам евтино заедно с цялата гръцка школа и нашите стоици. Истината днес е толкова високо, че дори и самите богове не могат да я съгледат от висините на Олимп. На тебе, скъпи мой, ти се струва, че вашият Олимп е още по-висок и ти, като стоиш на него, ме зовеш: «Изкачи се и ще видиш такива изгледи, каквито още не си виждал!» Може така да е. Но аз ти отговарям: «Приятелю, нямам вече крака!» И когато дочетеш това писмо до края, смятам, че ще ми дадеш право.
Не, щастливи съпруже на царкинята-зорница! Вашето учение не е за мене. Да обичам витинците, които носят моята лектика, или египтяните, които отопляват банята ми, или Ахенобарба и Тигелин? Кълна се в белите колене на харитите, че дори да искам да сторя това, не мога. В Рим има най-малко сто хиляди души или с изкривени плещи, или с дебели колена, или със съсухрени крака, или с изпъкнали очи, или с големи глави. И тях ли ще ми заповядаш също да обичам? Откъде да я взема тази любов, щом не я чувствам в сърцето си? А ако вашият бог иска да обичам всички тия хора, защо в своето всемогъщество не им е дал форми като например на ниобидите, които си виждал на Палатин? Който обича красотата, не може да обича грозното. Друг въпрос е, че не вярваме в нашите богове, но да ги обичаме, можем, както са ги обичали Фидий и Праксител, и Мирон, и Скопас, и Лизип.
Дори и да искам да тръгна натам, накъдето ме насочваш, не мога. А понеже и не искам, то два пъти не мога. Ти вярваш, както и Павел от Тарс, че някога, от другата страна на Стикс, на някакви Елисейски полета ще видите вашия Христос. Добре! Нека тогава той сам да ти каже дали би ме приел с моите геми, с моята халцедонова ваза и с изданията на Созий, и с моята Златокоса. Като си помисля за това, иска ми се да се смея, скъпи мой, защото и Павел от Тарс ми казваше, че заради Христос трябва да се откажа от розовите венци, от пировете, от насладите. Истина е, че той ми обещаваше друго щастие, но му отговорих, че за това друго щастие съм вече стар, а че розите винаги ще радват очите ми и уханието на теменужките винаги ще ми бъде по-приятно, отколкото смрадта на нечистия «ближен» от Субура.
Това са причините, поради които вашето щастие не е за мене. Обаче освен тях има още една причина, която съм оставил да ти открия най-накрая. Ето че Танат ме зове. За вас се разпуква зората, а за мене слънцето вече е залязло и здрач пада над главата ми. С други думи, аз трябва да умра, carissime.
Не си струва дълго да се говори за това. Така трябваше да се свърши. Ти, който познаваш Ахенобарба, лесно ще разбереш това. Тигелин ме победи или по-скоро — не! Просто моите победи вече стигнаха до своя край! Живях, както исках, и ще умра, както ми харесва!
Не взимайте това присърце. Никой бог не ми е обещавал безсмъртие, затова и смъртта не идва като изненада. Но искам още да прибавя, че ти грешиш, Виниций, като твърдиш, че само вашето божество учи хората а умират спокойно. Не! Нашият свят знаеше и преди вас, че когато е изпита последната чаша, настава време да се оттеглим и да си починем, и ние ще съумеем да сторим това спокойно. Платон казва, че добродетелта е музика, а животът на мъдреца — хармония. Ако е така, ще умра, както живях — добродетелно.