— „Зная, о цезарю, че очакваш с нетърпение моето завръщане и че вярното ти приятелско сърце тъгува ден и нощ за мене. Зная, че би ме обсипал с дарове, че би ми поверил префектурата на преторията, а на Тигелин би заповядал да бъде това, за което са го създали боговете: мулетар в твоите имения, които ти наследи след отравянето на Домиция. Моля те обаче да ми простиш, задето — кълна се в Хадес и в сенките на майка ти, жена ти, брат ти и Сенека — не мога да дойда при тебе. Животът е голямо съкровище, скъпи мой, и аз умеех да избирам от това съкровище най-големите скъпоценности. Но в живота има също и такива неща, които повече не мога да понеса. Ах, не мисли, моля те, че ме е отвратило това, дето ти уби майка си и жена си, и брат си, дето запали Рим и изпрати при Ереб всички честни хора в твоята държава. Не, правнуче на Кронос. Смъртта е неизбежна участ на човешкия род, пък и от тебе не можеха да се очакват други дела. Но да осакатявам слуха си години наред с твоето пеене, да гледам домициевските ти хилави крака да се мятат в пирейския танц, да слушам твоето свирене, твоите декламации и твоите поеми, о бедни поете на предградията, това е, което превиши моите сили и ме накара да пожелая смъртта. Рим запушва уши, когато те слуша, светът ти се надсмива, пък и аз повече не мога и не искам да се червя заради тебе. Воят на Цербер, мой мили, макар да прилича на твоето пеене, ще ми бъде по-малко неприятен, защото не съм му бил никога приятел и не съм длъжен да се срамувам заради гласа му. Бъди здрав, но не пей, убивай, но не пиши стихове, отравяй, но не танцувай, подпалвай, но не свири на цитра, това ти пожелава и този последен приятелски съвет ти праща Arbiter elegantiarum.“
Гостите се вцепениха. Знаеха, че ако Нерон загубеше държавата си, за него това би било по-малък удар. Разбраха също, че човекът, който е написал такова писмо, трябва да умре. Но и те самите побледняха от страх, защото бяха слушали такова писмо:
Петроний обаче се разсмя с толкова искрен и весел смях, сякаш си беше направил най-невинна шега, изгледа всички гости и каза:
— Веселете се и прогонете далеч тревогата. Не е нужно никой да се хвали, че е слушал това писмо, а пък аз ще се похваля с него навярно на Харон в часа, когато ще мина реката.
След това даде знак на лекаря грък и протегна към него ръката си. Изкусният лекар за миг я стегна със златна лента и преряза вената на мястото, където ръката се прегъва. Кръвта бликна върху възглавницата и обля Евника, която, подпирайки главата на Петроний, се наведе над него и промълви:
— Господарю, нима мислеше, че аз ще те оставя? Дори ако боговете ми даряха безсмъртие, а цезарят власт над целия свят, пак бих тръгнала с теб.
Петроний се усмихна, повдигна се малко, докосна с устните си нейните устни и отговори:
— Ела с мен!
После добави:
— Ти наистина си ме обичала, божествена моя!…
Тя протегна своята розова ръка към лекаря. А след миг нейната кръв бликна и се смеси с кръвта на любимия мъж.
Но той даде знак и отново отекнаха цитрите и гласовете; пяха най-напред „Хармодий“, а след това песента на Анакреон, с която поетът се оплаква, че намерил веднъж пред вратата си премръзналото и разплакано дете на Афродита, взел го, стоплил го, изсушил му крилцата, а то неблагодарното, му проболо за отплата сърцето със стрелата си; оттогава спокойствието го напуснало.
А те двамата, облегнати един о друг, красиви като божества, слушаха усмихнати и бледнееха. След като свърши песента, Петроний нареди да поднасят още вино и ястия, после поведе разговор с тия, които седяха наблизо, за неща дребни, но приятни, за каквито обикновено се разговаря на пиршества. Накрая повика гърка, за да му превърже за малко вените, защото каза, че му се спяло и първо искал да се отдаде на Хинос, преди Танат да го приспи завинаги.
Наистина той заспа. Когато се събуди, главата на девойката лежеше вече на гърдите му, подобна на бял цвят. Тогава той я сложи на възглавницата, за да я погледа още малко. След това отново му развързаха вените.
По негов знак певците запяха тихо нова песен на Анакреон, а цитрите леко им пригласяха, за да не заглушат думите. Петроний ставаше все по-блед и по-блед, но когато замлъкнаха последните звуци, той се обърна още веднъж към гостите и каза:
— Приятели, признайте, че заедно с нас загива…
Но не можа да довърши. Ръката му прегърна с последно движение Евника, след това главата му падна на възглавницата — и той умря.
Гостите, като гледаха двете бели тела, които приличаха на две чудни статуи, разбраха ясно, че заедно с тях загива единственото нещо, което техният свят все още беше притежавал — поезията и красотата.