И тъй той се луташе, безумстваше, свиреше, пееше, променяше намеренията си, променяше цитатите си, превръщаше живота си и живота на света в някакъв сън, нелеп, фантастичен и страшен едновременно, в някаква креслива комедия, скърпена от надути думи, лоши стихове, стонове, сълзи и кръв. А в това време облакът на Запад растеше и ставаше по-голям с всеки изминал ден. Чашата беше препълнена, шутовската комедия отиваше към своя край.
Когато вестите за Галба и за присъединяването на Испания към бунта стигнаха до ушите на цезаря, той изпадна в бяс и безумие. Изпочупи чашите, преобърна масата, на която гуляеше, и издаде заповеди, които нито Хелий, нито самият Тигелин смееше да изпълни. Да бъдат избити галите, които живеят в Рим, след това да се подпали още веднъж градът, да се пуснат зверовете от аренариите, а столицата да се пренесе в Александрия — това му се струваше велико, изумително и лесно изпълнимо дело. Но дните на всемогъществото му вече бяха минали и дори съучастниците в предишните му престъпления започнаха да гледат на него като на луд.
Смъртта на Виндекс и несъгласията между разбунтувалите се легиони обаче като че ли отново накланяха везните на негова страна. Вече бяха разгласени в Рим нови пирове, нови триумфи и нови присъди, когато една нощ от лагера на преторианците долетя на разпенен кон вестител, който съобщи, че в самия град войниците са вдигнали знамето на бунта и са обявили Галба за цезар.
Когато пристигна вестителят, цезарят спеше, но като се събуди, напразно взе да вика охраната, която нощем пазеше пред вратите на покоите му. В палата бе вече пусто, само робите в по-отдалечените кътове грабеха всичко, което можеше да се ограби набързо, но се изплашиха, като го видяха. А той се луташе самотен из двореца и го изпълваше с викове на ужас и отчаяние.
Най-накрая бившите му роби Фаон, Спир и Епафродит дойдоха да го спасяват. Караха го да избяга, като му казваха, че няма нито миг за губене, но той продължаваше да се залъгва с илюзии. Ами ако, облечен в траур, се обърне към сената, нима сенатът би се противопоставил на неговите сълзи и красноречие? Ако използва цялото си ораторско изкуство, цялото си артистично умение и дарбите си, нима ще се намери на света някой, който ще му се противопостави? Дали не биха му дали поне префектурата в Египет?
А бившите му роби, приучени към раболепие, още не смееха направо да му противоречат, предупредиха го само, че още преди да стигне до Форума, народът ще го разкъса на парчета, и го заплашиха, че ако веднага не се качи на коня, ще го напуснат и те.
Фаон му предложи убежище във вилата си, която се намираше отвъд Номентанската врата. След малко яхнаха конете. Скрили главите си под плащовете, те препускаха към покрайнините на града. Нощта светлееше. По улиците вече цареше оживление, което предвещаваше нещо изключително. Войниците, поединично или на малки групи, бяха се пръснали из града. Недалеч от лагера конят на цезаря подскочи неочаквано встрани при вида на един труп. В този момент наметалото се свлече от главата на ездача и един войник, който минаваше край него, позна владетеля, но объркан от неочакваната среща, отдаде му чест по войнишки. Минавайки край лагера на преторианците, чуха гръмки викове в чест на Галба. Най-после Нерон разбра, че наближава часът на смъртта му. Обзе го страх и угризение на съвестта. Казваше, че вижда пред себе си някаква тъмнина като черен облак, а от облака се надвесват лица, в които разпознава майка си, жена си и брат си. Зъбите му тракаха от ужас, но все пак комедиантската му душа сякаш намираше някаква красота в ужаса на тази минута. Да бъде всемогъщ владетел на земята и да изгуби изведнъж всичко, това му се струваше връх на трагедията. И верен на себе си, играеше главната роля в нея докрай. Овладя го треска да произнася цитати и страстното желание да ги запомнят присъстващите за потомството. В някои моменти казваше, че иска да умре и зовеше Спикул, който убиваше най-сръчно от всички гладиатори. В други моменти декламираше: „Майка ми, жена ми, баща ми ме зоват към смъртта!“ Но от време на време проблясваше в душата му и някаква надежда — празна и детинска. Виждаше, че иде смъртта и в същото време не му се вярваше.