Не маловажна роля в дадения случай играят и натрапващите се на вниманието на писателя аналогии между някои прояви на съвременния нему живот и Нероновата епоха. Така например по време на пребиваването си в Испания той наблюдава в цирка борба с бикове, която му припомня някогашните гладиаторски борби; нощният живот на богатото парижко буржоазно-аристократическо общество му припомня разюздания живот на висшите римски кръгове по времето на Нерон („Писма на Литвос от Парижката изложба“); „американският Херкулес“ Орсо припомня на писателя ранните християнски времена и служи за прототип на Урс („Орсо“) и др. Така постепенното натрупване на картини, образи, асоциации, чувства, впечатления и мисли, придобити от книгите и личните наблюдения, отвежда писателя към онази епоха, когато контрастът между старото и новото е достигнал своя връх, когато и хората, и боговете от езическия свят беснеят, когато своеволията и капризите на императора са взели чудовищни размери, когато никой не е сигурен нито минута за своя живот и смъртта се явява като единствено спасение, когато деморализацията на ръководните среди е проникнала до мозъка на костите. Достатъчно е да се прочетат страниците, посветени на устроения от Тигелин пир на Агриповото езеро, за да се види и да се почувствува онази морална бездна, в която е паднал езическият свят.
Черните петна на тази картина са толкова мрачни и отвращаващи според историческите документи, че бихме очаквали произведение с песимистичен завършек, ако не беше вярата на писателя в крайната победа на правдата, на доброто, на хуманността, ако не беше забелязал зараждащите се в недрата на това „адско царство на злото и несправедливостта“ нови сили, нови идеи, които са пълно отрицание на старите и на които собствено принадлежи бъдещето. Оттук произлиза и конфликтът между тези два свята, който определя физиономията на епохата и който вещае гибел на старото и победа на новото; оттук и онази величава историческа драма, която оставя незаличими следи в съзнанието на целия цивилизован свят. И в тази гигантска битка победител излиза не грубото насилие, не физическата сила, а зараждащата се нова цивилизация; тук побеждават новите идеи. В тази гигантска битка между насилието и човечността побеждава оня, който застава начело на масовото движение, който проповядва бъдещото спасение от робството и мизерията, който обещава на хилядите и милионите унижени и онеправдани сигурност и подслон. Тук побеждава светът на Галилеянина, чиито представители в романа са апостол Петър и неговите помощници, защото той носи нещо ново и иска обновяване на живота, защото той идва на историческата сцена в момент, когато античният свят е към своя залез. А признаците за приближаването на този залез са вече налице. Макар Рим все още да е властелин на света, макар да е увенчан с победи, макар под неговото оръжие и могъщество да пъшкат много народи, макар към него да се отправят от всички краища на империята различни блага, сянката на смъртта вече е паднала върху него; залезът му е започнал, гибелта му е неизбежна; бацилът на разложението върши своето. Идеята за отмирането на стария свят тук е внушена и чрез гибелта на Нерон, типичен представител на римската робовладелческа аристокрация, и чрез смъртта Петроний, типичен представител на естетствуващ римлянин, и чрез образите на закоравелите езичници Виниций и Хилон, които при определени условия минават на страната на християнството, и чрез победата на Урс, и чрез съдбата и делата на редица други по-второстепенни лица, носители на една или друга отрицателна проява; суеверие, чревоугодничество, пресищане от живота, ласкателство, разврат и т.н.
Но както и в другите си исторически романи, така и в „Quo vadis“ Сенкевич преплита историческите събития с личните преживявания на героите — любовните отношения между Лигия и Виниций. Сблъскването между езическата любов и християнската върви в романа паралелно със сблъскването на двата свята — на поробителя и на роба. Макар Лигия на пръв поглед да не е централна фигура в романа, фактически тя стои в центъра на интригите и на нея е отредена важна роля. Тя е обект на внимание от страна и на двата свята. Заради нея именно бавно и постепенно езическите представи в съзнанието на Виниций биват изместени от християнските. Така че мисълта за закономерната победа на новите идеи над грубия деспотизъм авторът внушава и чрез благополучната развръзка на любовните отношения между християнката Лигия и езичника Виниций.
При изобразяването на двата свята — езическия и християнския — на автора повече се е удал отмиращият, слизащият вече от историческата сцена. И образите тук са по-конкретно обрисувани, и картините са по-релефни, и страстите са по-ясно изразени. Целият този свят е разкрит така не за да бъде утвърден, а за да се отрече напълно, за да бъде произнесена върху него строга присъда. Не само отделните картини и образи от този свят, но и най-малките подробности внушават отвращение и погнуса, възмущение и гняв. Всяха дума тук има и логическа, и емоционална сила. Трябва да се подчертае, че каквито и оргия и деморализиращи сцени да рисува, авторът спазва точна мярка в мисълта и израза, определена „от разума и вкуса“, „Литературата — пише Сенкевич — не може да си служи с такива изрази, от които се срамуват даже и простите хора помежду си. Обективната действителност, доколкото става въпрос за престъпници, за паднали, за бедняци, може да се постигне по друг начин — чрез предаване на тяхното душевно състояние, на техните мисли и дела, най-сетне чрез напрежението на техния говор, но не и чрез буквалното цитиране на техните проклятия и цинизми. Така че в избора на образите, както и в избора на изразите, има известна мярка, която се определя от разума и добрия вкус.“ („Писма за Зола“) Затова именно Сенкевич никога не изпада в цинизъм и порнография, макар темата в много случаи да дава възможност за груб натурализъм от рода на Мопасановия или тоя на Зола. Макар християнският свят да е обрисуван в романа по-слабо, той играе много важна роля: той именно е съпротивляващата се сила срещу деспотизма; той е носител на непоколебимата вяра в победата на доброто и справедливостта над злото; той именно не може да се помири с делата на робовладелческата аристокрация и неограничения монархизъм. Християнският свят в оня момент, по думите на Енгелс, е онази сила, която въпреки всички жестокости неудържимо върви напред и нанася морални удари върху езичеството. И колкото повече се засилват преследванията от страна на управляващите кръгове, толкова по-силна става вярата на християните в неизбежната гибел на старото. Казано с други думи, новата религия в оня момент играе революционизираща роля.