— Не. Не мога да й заплатя за доброто със зло и се заклех, че не ще го сторя.
— Имаш ли намерение да приемеш учението на Христа?
— Искам, но моята натура го отхвърля.
— А ще можеш ли да забравиш Лигия?
— Не.
— Тогава пътувай.
В този момент робите съобщиха, че закуската е готова, но Петроний, на когото се стори, че е попаднал на добра мисъл, продължаваше да говори, докато отиваха към триклиниума:
— Ти си пропътувал част от света, но само като войник, който бърза към предназначеното място и не се спира по пътя. Ела с нас в Ахея. Цезарят още не се е отказал от намерението си за това пътуване. Ще се спира навсякъде по пътя, ще пее, ще събира лаври, ще ограбва храмовете и най-после ще се върне в Италия като триумфатор. Това ще бъде нещо като шествие на Бакхус и Аполон, въплътени в едно лице. Августиани, августианки и хиляди цитри — кълна се в Кастор! Това заслужава да се види, защото светът досега не е виждал нещо подобно.
Той се излегна на софата до масата редом с Евника, а когато един роб слагаше на главата му венец от анемони, продължаваше да говори:
— Какво си видял ти по време на службата у Корбулон? Нищо! Разгледал ли си гръцките храмове като мене? Аз повече от две години минавах от ръцете на един водач в ръцете на друг. Беше ли в Родос, за да видиш мястото, където е бил колосът? Видял ли си в Панопа и във Фокида глината, от която Прометей е направил хората, или в Спарта яйцата, снесени от Леда, или в Атина чудната сарматска ризница, изработена от конски копита; нима си видял кораба на Агамемнон в Евбея или чашата, за модел на която е послужила лявата гръд на Елена? Видял ли си Александрия, Мемфис, пирамидите, косата на Изида, отскубната от нея самата от скръб по Озирис? Слушал ли си стенанието на Мемнон? Светът е широк и не се свършва със Задтибърския квартал! Аз ще придружавам цезаря, а на връщане ще го оставя и ще замина за Кипър, защото моята златокоса богиня иска заедно да принесем в Пафос гълъби в жертва на Киприда; а ти трябва да знаеш, че каквото тя пожелае, това и ще стане.
— Аз съм твоя робиня — рече Евника.
Той облегна увенчаната си глава на гърдите й и каза с усмивка:
— Следователно аз съм роб на робиня. Чаровнице, боготворя те от нозете до главата.
След това се обърна към Виниций:
— Ела с нас в Кипър. Не забравяй обаче, че преди това трябва да се видиш с цезаря. Лошо е, че досега не си бил при него; Тигелин е готов да се възползва от това в твоя вреда. Наистина той лично не те мрази, но не може и да те обича, макар и само за това, че си мой племенник… Ще кажем, че си бил болен. Трябва да помислим какво ще му отговориш, ако те запита за Лигия. Най-добре махни с ръка и му кажи, че е била при тебе, докато ти е омръзнала. Това той ще разбере. Кажи му също, че болестта те е задържала в къщи, че огорчението ти е повишило температурата, и затова не си могъл да бъдеш в Неапол и да чуеш песните му, а да оздравееш, ти е помогнала единствено надеждата, че ще го чуеш. Не се страхувай да преувеличиш. Тигелин съобщи, че ще измисли за цезаря нещо голямо, но и вулгарно… Страхувам се да не ме подхлъзне. Страхувам се също и от твоето настроение.
— Знаеш ли — каза Виниций, — че има хора, които не се страхуват от цезаря и живеят така спокойно, сякаш той не съществува?
— Зная за кого говориш: за християните.
— Да. Те единствени. А какво е нашият живот ако не постоянен страх?
— Остави ме на мира с твоите християни. Не се страхуват от цезаря, защото той може би не е и чувал за тях; във всеки случай нищо не знае за тях, пък и те го интересуват толкова, колкото изсъхналите листа. Аз ти казвам, че това са некадърници: това ти сам чувстваш и ако твоята натура се отвращава от тяхното учение, то е за това, че чувстваш тяхната некадърност. Ти си човек от друга глина и затова остави мен и себе си на мира. Ние знаем как да живеем и да умрем, а какво могат те, още не се знае.
Тези думи стреснаха Виниций, който се опомни и се замисли дали наистина добротата и милосърдието на християните не доказва безсилието на техните души. Струваше му се, че мъжествени и закалени хора не биха могли да прощават така. Мина му през ума, че сигурно това е причината за отвращението, което неговата римска душа чувства към това учение. „Знаем как да живеем и да умрем!“ — казваше Петроний. А те? Те умеят само да прощават, но не разбират нито истинската любов, нито истинската омраза.
VIII
Цезарят, след като се върна в Рим, беше зъл, че се е върнал и няколко дни по-късно отново загоря от желание да замине за Ахея. Той издаде дори и едикт, в който извести, че отсъствието му не ще трае дълго и че обществените работи няма да бъдат изоставени. След това, придружен от августиани, сред които беше и Виниций, отиде в Капитолий, за да принесе жертва на боговете за щастливо пътуване. На другия ден обаче, когато посети храма на Веста, стана произшествие, което промени всичките му намерения. Нерон не вярваше в боговете, но се страхуваше от тях и особено от тайнствената Веста: от нея се боеше толкова много, че като видя статуята на божеството и свещения огън, косите му настръхнаха от страх, трескаво стисна зъби, тръпки го пронизаха целия и той падна в ръцете на Виниций, който случайно беше зад него. Веднага го изнесоха от храма и го отведоха на Палатин, където скоро дойде на себе си, но през целия ден не стана от леглото. За голямо учудване на присъстващите той обяви, че отлага пътуването си за по-късно, тъй като божеството го е предупредило тайно да не избързва. Един час по-късно публично се съобщаваше на народа в Рим, че цезарят, виждайки опечалените лица на гражданите и проникнат от любов към тях като баща към децата си, остава, за да сподели техните радости и скърби. Зарадван от решението на цезаря и същевременно сигурен, че игрите и раздаването на хляб ще продължат, народът се събра масово пред Палатинската порта и поздравяваше с викове божествения цезар, който престана да играе на кости с августианите и каза: