— Върви сред християните — каза той тържествено, — иди в домовете за молитва и питай братята за Главк, лекаря, а когато ти го покажат, тогава, в името на Христа, убий го!…
— Главк?… — повтори работникът, като че искаше да запази в паметта си това име.
— Познаваш ли го?
— Не, не го познавам. Християните са с хиляди в целия Рим и не всички се познават. Но утре в Остриан ще се съберат през нощта братята и сестрите всички до един, защото е дошъл великият апостол на Христа, който ще поучава там, и тогава братята ще ми покажат Главк.
— В Остриан? — попита Хилон. — Нали е извън градските стени? Братята и всичките сестри? През нощта? Вън от града в Остриан?
— Да, отче. Това е нашето гробище, между виа Салария и Номентана. Нима не знаеш, че там ще поучава великият апостол?
— Нямаше ме два дена в къщи и не съм получил писмото му. А не знаех къде е Остриан, защото съм отскоро тук от Коринт, където управлявам християнската община… Но, да! И щом като Христос така те е вдъхновил, ще отидеш през нощта, сине мой, в Остриан, там ще намериш сред братята Главк и ще го убиеш на връщане към града, за което ще ти бъдат простени всички грехове. А сега мир на тебе…
— Отче…
— Слушам те, чедо на Агнеца.
На лицето на работника се отрази загриженост. Нали неотдавна той уби човек, може би двама, а учението на Христа забранява да се убива. Наистина, не беше ги убил в своя защита, защото и това не е позволено! Не беше убил, боже опази, користно… Епископът сам му беше дал братя за помощ, но не бе позволил да убиват. Той обаче неволно беше убил, защото бог го бе наказал да има преголяма сила… И сега тежко се каеше. Другите пеят, като въртят мелничните камъни, пеят, а той, нещастният, мисли за своя грях, за обидата, която бе нанесъл на Агнеца… Колко молитви е казал, колко сълзи е пролял! Колко е молил Агнеца за прошка!… А сега пак обеща да убие… издайника… Нека! Само своите обиди е позволено да прощаваш и затова той ще го убие, дори пред очите на всички братя и сестри, които утре ще бъдат в Остриан. Но нека Главк преди това бъде осъден от старейшините, от епископа или от апостола. Да убиеш, не е голяма работа, а да убиеш предател, даже е приятно, все едно, че си убил вълк или мечка, но… ами ако Главк загине невинен? Как да вземе на съвестта си това ново убийство, този нов грях и нова обида на Агнеца?
— За съд няма време, сине мой — отвърна Хилон, — защото предателят право от Остриан ще отиде при цезаря в Анций или пък ще се скрие в дома на един патриций, на когото е в услуга. Но аз ще ти дам знак, щом го покажеш след убийството на Главк, и епископът, и великият апостол ще благословят твоята постъпка.
И като каза това, извади неголяма монета, после взе да търси в пояса си ножа и като го намери, надраска върху сестерцията с острието му кръстен знак и я подаде на работника.
— Ето ти присъда над Главк и знак за тебе. Когато го покажеш на епископа, след като убиеш Главк, той ще ти опрости и онова, другото убийство, което си извършил, без да искаш.
Работникът неволно протегна ръка за монетата, но тъкмо защото в паметта му все още беше свеж споменът за първото убийство, почувства сякаш уплаха.
— Отче — каза той с почти умолителен глас, — взимаш ли на съвестта си тази постъпка и чувал ли си ти самият, че Главк предава братята?
Хилон разбра, че трябва да даде някакви доказателства, да назове някакви имена, защото иначе в сърцето на великана може да се промъкне съмнение. И изведнъж щастлива мисъл блесна в главата му.
— Слушай, Урбан — каза той, — аз живея в Коринт, но съм родом от Кос и тука в Рим поучавам в Христовото учение една прислужница от моя край, името на която е Евника. Тя служи като вестиплика в дома на един приятел на цезаря, някой си Петроний. Ето в този дом чух, че Главк се кани да предаде всичките християни, а освен това е обещал на един друг, Виниций, че ще намери сред християните девойката…
Тук той спря и загледа с учудване работника, чиито очи изведнъж засвяткаха като очите на звяр, а на лицето му се бе изписал див гняв и заплаха.
— Какво ти е? — попита Хилон в ужас.
— Нищо, отче. Ще убия утре Главк…
Но гъркът замълча; след малко той хвана работника за раменете, обърна го така, че лунната светлина да пада право на лицето му, и почна внимателно да се вглежда в него. Явно беше, че Хилон се колебаеше дали да го пита по-нататък и да разбере всичко, или засега да се задоволи с това, което беше узнал или се бе досетил.
Накрая обаче вродената му предпазливост надделя. Той дълбоко си пое дъх един-два пъти, после пак сложи ръка върху главата на работника и го запита с тържествен и изразителен глас: