Лигия слушаше с вдигнати към апостола очи; всички глави бяха обърнати към него, а той говореше нещо полугласно. Виниций го гледаше със суеверен страх, малко по-малък от оня, какъвто изпитваше, докато бълнуваше. Мина му през ума, че докато е бълнувал, може би е отгатнал истината и че тоя побелял пришълец от далечни краища наистина му отнема Лигия и я води някъде по незнайни пътища. Беше уверен също, че старецът говори за него, а може би ги и съветва как да го разделят с нея, защото на Виниций му се струваше невъзможно да се говори сега за друго, затова напрегна цялото си внимание и започна да се вслушва в думите на Петър.
Но той се беше излъгал — апостолът говореше пак за Христа.
„Те живеят само с това име“ — помисли Виниций.
Старецът разказваше за залавянето на Христа:
— Дойде отред войници и слуги на първосвещениците, за да го хванат. Когато Спасителя ги попита кого търсят, те отговориха: „Исуса Назарянина!“ А като им рече: „Аз съм!“ — паднаха на земята и не смееха да вдигнат ръка срещу него, и едва след втория въпрос го хванаха.
Апостолът спря, простря ръце към огъня и каза:
— Нощта беше студена както сега, но сърцето ми закипя, та извадих меча да го защитя и отсякох ухото на слугата на първосвещеника. Бих го защищавал повече от собствения си живот, ако не ми беше казал: „Сложи ножа в ножницата. Нима не трябва да изпия чашата, която ми поднася моят отец?…“ Тогава го хванаха и вързаха…
Като каза това, сложи ръце на челото си и млъкна, желаейки да намали силата на спомените си при по-нататъшния разказ. Но Урс не можа да се въздържи, скочи, разрови огъня в огнището с машата така, че той заискри като златен дъжд и пламна по-силно, след това седна и извика:
— А, ако бях аз… бих… па после да беше станало, каквото ще.
Но Лигия сложи пръст на устните си и той изведнъж млъкна. Дишаше дълбоко и се виждаше, че е възмутен до дъното на душата си и макар че беше винаги готов да целува нозете на апостола, не можеше да се помири с тази негова постъпка. Ако някой би дръзнал в негово присъствие да вдигне ръка срещу Спасителя, ох, късове щяха да хвърчат и от войниците, и от слугите на първосвещениците… При тази мисъл само, а също от скръб и от душевно вълнение очите на Урс се напълниха със сълзи и той помисли, от една страна, че не само би защитил Спасителя, но би повикал на помощ и лигийците, а от друга, че ако стореше това, би проявил спрямо него непослушание и би попречил на изкуплението на света.
Затова той не можеше да сдържи сълзите си.
След малко Петър махна ръце от челото си и започна да разказва по-нататък, но отново полусън налегна Виниций. Това, което чу сега, се смесваше с онова, което апостолът разказваше миналата нощ в Остриан — деня, когато Христос се появил на брега на Тивериадското езеро. Той виждаше просторната водна шир, на нея рибарска лодка и в лодката Петър и Лигия. Самият той плуваше с всички сили след тях, но болката в счупената ръка му пречеше да ги стигне. Буря плискаше в очите му вълни, а той потъваше и викаше с умолителен глас за спасение. Тогава Лигия падна на колене пред апостола, а той обърна лодката и протегна към него веслото. Виниций се хвана, с тяхна помощ се качи в лодката и падна на дъното й.
После му се стори, че е станал и вижда множество хора да плуват след лодката. Вълните заливаха с пяна главите им; някои показваха из бездната само ръцете си, а Петър спасяваше един след друг потъващите и ги вземаше в лодката, която се разширяваше като по чудо. Скоро я изпълниха цели тълпи, големи като ония в Остриан, а и още по-големи… Виниций се чудеше как можаха да се съберат в нея и се страхуваше, че ще потънат. Лигия обаче го успокояваше и му показваше някаква светлина на далечния бряг, към който плуваха. Тук кошмарите на Виниций отново се смесиха с онова, което беше чул в Остриан от устата на апостола за това как се появил Христос край езерото. Сега той съгледа в оная крайбрежна светлина някаква фигура, към която Петър направляваше лодката. И колкото повече се приближаваха към нея, толкова повече бурята утихваше, водната шир ставаше по-гладка, а сиянието по-голямо. Тълпите запяха химн, изпълнен с благост, въздухът бе наситен с нардово ухание; водата отразяваше цветовете на небесната дъга, от дъното сякаш прозираха лилии и рози; най-после лодката допря леко гръд о пясъка. Лигия го хвана за ръката и каза: „Ела, ще те заведа!“ И го поведе към сиянието.