Отначало у Виниций пламна гордостта, като си помисли, че един простак и варварин не само смее да разговаря с него така свободно, но и го упреква. Към всички необикновени и невероятни неща, които беше видял от миналата нощ насам, се прибави още едно. Но понеже беше слаб и нямаше под ръка роби, а главно защото искаше да научи подробности за живота на Лигия, той се овладя.
Като се успокои, започна да разпитва за войната на лигийците с Ваний и свебите. Урс разказваше с желание, но не каза нещо повече от това, което Авъл Плавций беше разправял вече на Виниций. Урс не беше участвал в битката, понеже беше придружавал заложничките до лагера на Ателий Хистер. Той само знаеше, че лигийците победили свебите и язигите, но техният вожд и крал паднал от стрелата на един язиг. Веднага след това получили известие, че семноните запалили горите на границата, затова бързо се върнали да отмъстят за обидата, а заложничките останали у Ателий, който заповядал да им отдават царски почести. По-късно майката на Лигия починала. Римският вожд не знаел какво да прави с детето. Урс искал да се върне с него в родината си, но пътят бил опасен — имало много зверове и диви племена; но когато дошло съобщение, че някакви лигийски пратеници се намират при Помпоний, за да му предложат помощ против маркоманите, Хистер ги изпратил при Помпоний. При него те узнали, че не е имало никакви пратеници — и Урс с Лигия останали в лагера, откъдето Помпоний ги отвел в Рим, а след триумфалното завръщане дал царското дете на Помпония Грецина.
Виниций познаваше тоя разказ с изключение на няколко подробности само, но слушаше, защото на неговата безгранична родова гордост беше приятно, че очевидец подчертаваше царския произход на Лигия. Като царска дъщеря тя можеше да вземе в двора на цезаря високопоставено място, като дъщерите на най-знатните семейства, при това народът, на който баща й бил владетел, досега никога не е воювал с Рим; макар и варварски, този народ можеше да бъде опасен, понеже според твърдения на самия Ателий Хистер разполагаше с безбройна рат.
В същност Урс напълно потвърди това твърдение, като на Винициевия въпрос за лигийците отговори:
— Живеем в горите, но имаме толкова много земя, че никой не знае къде е краят на леса, а в него има много народ. В гората има и дървени градове, пълни с големи богатства, тъй като всичко, що семноните, маркоманите, вандалите и квадите заграбват по света, ние им го отнемаме. Те не смеят да ни нападнат, а само когато вятърът духа откъм тях, палят горите ни. Но ние не се страхуваме нито от тях, нито от римския цезар.
— Боговете са дали власт на римляните над земята — каза сурово Виниций.
— Боговете са зли духове — отговори Урс простичко, — а където няма римляни, там няма и господство.
Той притъкна огъня и рече сякаш на себе си:
— Когато цезарят взе Калина в своя двор, аз помислих, че може би ще бъде оскърбена и исках да ида там в горите, за да изпратя лигийците на помощ на царската дъщеря. Лигийците бяха тръгнали към Дунава, защото са добър народ, макар че са езичници. Ех, бих им занесъл аз „добра новина“. Но когато Калина се върне при Помпония, аз и без това ще й се поклоня и ще я помоля да ми позволи да ида там, защото Христос се е родил далеч от тях и те не са и чули за него… Той е знаел по-добре къде е трябвало да се роди; но ако беше дошъл на света у нас, в горите, сигурно нямаше да го мъчим, а щяхме да отгледаме младенеца и да се грижим никога да не му липсва нито дивеч, нито гъби, нито боброви кожи, нито кехлибар. Каквото пък щяхме да заграбим от свебите или маркоманите, щяхме да даваме нему, за да живее в богатство и удобство.
Като каза това, той сложи съда със супата за Виниций на огъня и млъкна. Мисълта му явно блужда известно време по лигийските пущинаци, а когато супата завря, сипа я в плоска паница, изстуди я и каза:
— Господарю, Главк ни съветваше да движиш колкото може по-малко дори здравата си ръка, затова Калина ми заповяда да те храня.
Лигия заповядала! Против това не можеше да се възрази. Виниций и не помисли да се противопостави на нейната воля, сякаш тя беше дъщеря на цезаря или богиня; той не каза нито дума, а Урс, седнал край леглото му, започна да гребе с малка чаша от супата и да я поднася към устата му. Той вършеше това толкова грижливо и с такава благородна усмивка в сините си очи, че Виниций не вярваше на очите си; възможно ли е Урс да е същият онзи титан, който вчера удуши Кротон, връхлетя върху него като буря и щеше да го разкъса, ако Лигия не се беше смилила. Сега за пръв път в живота си младият патриций се замисли над онова, което ставаше в душата на един прост човек, слуга и варварин.