Урс обаче беше колкото грижлива, толкова и несръчна бавачка. Чашата се губеше в неговите херкулесовски пръсти, така че за устните на Виниций не оставаше място. След няколко несполучливи опита исполинът разтревожен каза:
— Е, по-лесно е да измъкнеш жубър от леговището.
Безпокойството на лигиеца беше забавно на Виниций, а още по-интересно за него беше това, което Урс каза. Виниций беше виждал в цирковете страшни жубри, докарани от северните пущинаци; на лов за жубри отиваха най-храбрите бестиарии със страх; по големина и сила те отстъпваха само на слона.
— Нима ти си се опитвал да ловиш такива зверове за рогата? — попита Виниций учудено.
— Докато не бях живял двайсет зими, страхувах се — отвърна Урс, — но после ми се е случвало.
И отново започна да храни Виниций още по-несръчно, отколкото преди.
— Трябва да помоля Мириам или Назарий — рече той.
В това време иззад завесата се показа бледото лице на Лигия.
— Сега ще ти помогна — каза тя.
След малко тя излезе от кубикулума. Сигурно беше се приготвяла да спи, защото беше облечена само в тясна затворена туника, наричана от древните капуциум, а косите й падаха свободно. Виниций, чието сърце заби по-силно, когато тя дойде, започна да я мъмри, че досега не е помислила за сън, а тя му отговори весело:
— Тъкмо исках да легна, но най-напред ще отменя Урс.
Тя взе чашата, седна на края на леглото и започна да храни Виниций, който веднага се почувства спокоен и щастлив. Когато се навеждаше над него, лъхваше го топлината на тялото й, разпуснатите й коси падаха върху гърдите му, а той бледнееше от вълнение, но в зашеметяването и порива на страстта той чувстваше, че за него тя е най-скъпото и обожавано същество и в сравнение с нея целият свят е нищо. По-рано той я желаеше, а сега започна да я обича с цялото си сърце. Преди и в живота, и в чувствата си той беше като всички съвременни нему хора — заслепен, безогледен егоист, който се интересува само от собствената си личност; от тоя миг започна да се интересува и от Лигия.
След малко се отказа от яденето и при все че нейното присъствие му доставяше неизразима наслада, каза:
— Достатъчно. Иди си почини, моя божествена.
— Не ме наричай така — отговори тя. — Не бива да слушам това.
После му се усмихна и му каза, че се е разсънила, че не е уморена и че няма да отиде да почива, докато не дойде Главк. Той слушаше думите й като музика, сърцето му биеше все по-силно, изпълваше се с все по-голям възторг, с все по-голяма благодарност, а умът му се мъчеше да намери израз на тая благодарност.
— Лигия — каза той след кратко мълчание, — по-рано аз не те познавах. Сега разбирам, че съм искал да дойда при теб по крив път, затова ти казвам: върни се при Помпония Грецина и бъди сигурна, че никой няма да вдигне ръка срещу теб.
Лицето й изведнъж помръкна.
— Колко щастлива щях да бъда — отвърна тя, — ако можех поне отдалеч да я видя, но вече не мога да се върна при нея.
— Защо? — попита Виниций учудено.
— Ние, християните, знаем от Актея какво става в Палатин. Нима не си чул, че наскоро след моето бягство, преди да замине за Неапол, цезарят повикал Авъл и Помпония, мислейки, че те са ми помогнали да избягам, и ги заплашил с гнева си. За щастие Авъл можал да му отговори: „Господарю, ти знаеш, че от устата ми никога не е излизала лъжа; заклевам ти се, не сме й помогнали да избяга и както ти, тъй и ние не знаем какво е станало с нея.“ Цезарят повярвал, а после и забравил. По съветите пък на по-старите аз не писах на майка си къде съм, за да може смело да отговаря, че не знае нищо за мен. Ти може би не разбираш това, Виниций, но на нас не ни е позволено да лъжем дори и тогава, когато става въпрос и за човешки живот. Такова е нашето учение, към което искаме да склоним всички сърца; ето защо не съм виждала Помпония, откакто напуснах къщата й; от време на време само до нея са достигали слухове, че съм жива и в безопасност.
Тук тя се нажали, очите й се изпълниха със сълзи, но скоро се успокои и каза:
— Зная, че и Помпония тъгува за мене, но ние имаме утеха, каквато другите нямат.
— Да — отговори Виниций, — вашата утеха е Христос, но аз не разбирам това.
— Погледни ни: за нас няма раздяла, няма болести, няма страдания; ако ни сполетят, те се превръщат в радост. И самата смърт, която за вас е край на живота, за нас е само начало и смяна на едно нищожно щастие с по-добро, по-малкото спокойствие с по-голямо — вечно. Помисли и ще разбереш какво е нашето учение, щом като ни повелява да бъдем милосърдни към враговете, забранява лъжата, очиства душите ни от гняв и ни обещава вечно щастие след смъртта.
— Това чух в Остриан и видях как постъпихте с мен и с Хилон, но когато помисля за това, и досега ми се струва, че е сън и че не бива да вярвам на ушите и на очите си. Но ти ми отговори на друг въпрос: щастлива ли си?