Все пак той съзнаваше, че това учение придаваше на Лигия оная изключителна и неизразима хубост, която беше породила в сърцето му не само любов, но и уважение, не само страст, а и обожание, а от Лигия създаде най-скъпото за него същество на света. И тогава отново му се искаше да обича Христа. Ясно разбираше, че трябваше или да го обикне, или да го намрази, но не можеше да остане равнодушен, не можеше. Сякаш две насрещни вълни го тласкаха, двоумеше се, чувствата му се раздвояваха. Той не можеше да избере и свеждаше глава, мълком почиташе тоя неразбираем за него бог само защото беше бог на Лигия.
Лигия виждаше какво става в него: тя виждаше как той се пречупва, виждаше как природата му отхвърляше това учение и ако, от една страна, това страшно я измъчваше, от друга, чувствата и на състрадание, на милост и благодарност към онова мълчаливо уважение, което той проявяваше към Христа, привличаха сърцето й с непреодолима сила. Тя си спомни за Помпония Грецина и за Авъл. За Помпония извор на непрестанна тъга и непресъхващи сълзи беше мисълта, че след смъртта не ще срещне Авъл. Сега Лигия разбираше по-добре тая скръб и тая болка. И тя бе намерила скъпо същество, но ги очакваше вечна разлъка. Наистина понякога се самоизмамваше, че душата му все още ще се разтвори за Христовата правда, но тия илюзии не продължиха много. Тя вече го познаваше и го разбираше твърде добре. Виниций — християнин! Тези две понятия не можеха да се поберат заедно в нейната неопитна глава. Щом разсъдливият и уравновесен Авъл не стана християнин под влияние на мъдрата и добродетелна Помпония, как можеше тогава Виниций да стане? На тоя въпрос отговор нямаше или по-скоро имаше само един: за Виниций нямаше нито надежда, нито спасение.
Лигия забеляза с уплаха, че гибелната присъда, която виси над него, вместо да я отблъсва, прави го още по-скъп за нея поради непреодолимото чувство на състрадание. Понякога я обхващаше желание да говори с него искрено за тъмното му бъдеще. Но веднъж, когато седна при него и му каза, че вън от християнското учение няма живот, той се привдигна на здравата си ръка, защото вече имаше повече сили, сложи главата си на коленете й и каза: „Ти си животът!“ Тогава дъхът замря в гърдите й и самообладанието я напусна и някакъв трепет на наслада я прониза от краката до главата. Хвана главата му за слепите очи и се помъчи да го изправи, но самата тя така се наведе към него, че с устни докосна косите му — и един миг те останаха така упоени, като се бореха със себе си и любовта, която ги тласкаше един към друг.
Най-после Лигия стана и избяга, почувствала огън в кръвта си и замайване. Това беше последната капка, от която преля препълнената чаша. Виниций не се досещаше колко скъпо ще заплати за тоя щастлив миг, но Лигия разбра, че сега самата тя се нуждае от спасение. Следващата нощ тя прекара в безсъние, в сълзи и молитви, със съзнанието, че не е достойна да се моли и че не може да бъде чута. На другата сутрин излезе рано от кубикулума, повика Крисп в градинската беседка, покрита с бръшлян и повехнал повет, разкри му цялата си душа и го помоли да й разреши да напусне дома на Мириам, защото сама не вярва вече на себе си и не може да победи в сърцето си любовта към Виниций.