Облегна се отново на парапета с питие в ръка и започна да се наслаждава на спокойствието и безупречната техника на Райърсън. Сякаш нищо не бе в състояние да го засенчи. От друга страна, Бригман ставаше все по-напрегнат и по-възбуден. Очевидно, започваше да губи, а това усещане сякаш му беше чуждо. Не му обръщаше внимание.
Мина още един час. Вирджиния отиде да послуша оркестъра. Двама мъже я поканиха на танц, но тя любезно им отказа. Когато се върна, откри, че играта на покер е стигнала кризисен момент. Всички бяха отпаднали, с изключение на Райърсън и Бригман. По веждите на Бригман имаше капчици пот, които се търкулнаха по носа му. Ядосано и припряно той ги избърса с ръка, преди да каже нещо с нисък глас.
Той разположи картите си на масата, същото направи и Райърсън. От мястото, където стоеше, Вирджиния не виждаше „ръцете“, а и да ги виждаше нямаше да може да ги разпознае, но добре познаваше изражението на губещия човек. Хари Бригман тъкмо беше загубил голяма сума. Той се изправи припряно и измърмори нещо на Райърсън. После се обърна и излезе от казиното. Райърсън бавно се надигна и протегна рамене. Огледа се и видя Вирджиния.
— Връщам се след няколко минути.
— Къде отиваш?
— С Бригман ще говорим насаме. Остани тук. — Без да дочака отговор от нея, той последва Бригман навън.
Вирджиния чакаше, изпълнена с нетърпение, любопитство и безпокойство. Чудеше се какво ли се беше случило по време на играта, че Райърсън и Бригман трябваше да говорят насаме. Тя тъкмо се канеше да последва двамата мъже, когато неочаквано Райърсън се върна. Бригман не беше с него.
— Какво, по дяволите, става? — тихо попита Вирджиния и се спусна към Райърсън.
Очите му блестяха. От него струеше овладяно вълнение.
— Бригман просто покри загубите си, това е.
— Но как? Защо трябваше да излизаш? Какво става?
— Шшш. Ще ти разкажа всичко. Да се махаме оттук. Той я хвана за ръка и я изведе в приятната нощ. Когато се отдалечиха достатъчно, той я накара да спре до една лампа в градината и бръкна в джоба на сакото си.
— Виж това.
Вирджиния огледа малката кутийка за бижута в ръката му. Беше стара, обшита в зелено кадифе. Обзе я странно оживление.
— Какво е това?
Райърсън мълчаливо отвори кутийката и показа съдържанието й. Вирджиния затаи дъх. За миг остана неподвижна. Не можеше да откъсне поглед от предмета в кадифената кутийка.
Беше гривна. Невероятна гривна! Вирджиния не беше виждала подобна. На меката светлина тлееха зелени пламъци, завинаги вледенени в ясните камъни. Златни нишки свързваха смарагдовите огньове с малки диамантчета. Украшението светеше с топлина, съвсем несвойствена за студените бижута.
Вирджиния онемя, реалността сякаш отстъпваше пред нереалното. Обзе я напрежение. За части от секундата й мина смущаващата мисъл, че вижда пред себе си нещо, което не се вместваше в триизмерната действителност наоколо. Този предмет в кутийката принадлежеше сякаш едновременно на миналото, на настоящето и на бъдещето.
У нея се събуди непознатото собственическо чувство. Предметът в кутийката принадлежеше на нея и на Райърсън. Тя дълбоко осъзнаваше това.
Вирджиния се отърси от обзелото я смущаващо усещане. Най-накрая се осмели да каже:
— Това е гривна.
— Смарагди и диаманти, свързани със злато — обясни Райърсън. — Или поне така твърди Бригман.
— Вярваш ли му?
— Не съм сигурен. Не разбирам от бижута.
— Потресаваща е, Райърсън. Изключително красива. Дори и да е имитация, това е най-невероятното бижу, което някога съм виждала!
— Ако е имитация, е доста сполучлива. Виж, тук стои обичайната оценка на бижутерите за възрастта на предмета. — Райърсън посочи сгънат лист хартия под кадифената възглавничка. — Не споменават стойността, но твърдят, че датира от края на седемнадесети век.
— Невероятно.
Райърсън затвори кутийката със сияещ поглед.
— И аз така се почувствах, когато я видях — грубо рече той. — Веднага щом Бригман отвори кутийката и ми я показа, разбрах, че трябва да я притежавам. Казах му, че я приемам като компенсация за всичко, което изгуби срещу мен тази вечер.
— Толкова много ли изгуби той?
— В края на играта ми дължеше десет хиляди долара.
Вирджиния остана с отворени уста.
— Десет хиляди? — едва промълви тя. — Райърсън, толкова много пари ли залагаш?
— Казах ти, че се чувствам късметлия. — В бързата му усмивка се прокрадна дяволитост.
— Да, но десет хиляди долара! Не мога да повярвам. Ами ако гривната е имитация? Ако тези камъни не са истински, тя изобщо не струва десет хиляди долара.