— Мисля, че и двамата ще се почувстваме по-добре, веднъж щом започнем — тихо отвърна Райърсън. В очите му като в бездънни езера се отразяваше сребристата лунна светлина.
Вирджиния навлажни сухите си устни. Щеше да й е по-лесно като знаеше, че и Райърсън е малко несигурен. Тя изпи остатъка от брендито със замах. Настъпи време за действие.
— Ами, ако мислиш, че и двамата ще се оправим, когато започнем, тогава нека не чакаме. Да приключваме цялата тази работа и да видим какво ще стане — рече тя решително. Скочи на крака и царствено протегна ръка към Райърсън. — Прав си. Време е да се впускаме. Без труд няма сполука. Напред и нагоре. Готова съм, а ти?
За миг Райърсън се вгледа в зовящите го ръце, а после насочи странен поглед към лицето й.
— Това не ти е казарма. Ако предпочиташ да изчакаш…
— Не, съвсем не. Никога не отлагай таз вечерната работа за утре — обяви тя звънливо. Беше взела решение. Всъщност, още от момента, в който прие билета за Торалина. Смелостта й достигна връхна точка. — Сега или никога. Няма да чакаме вече. Ти ме покани на това пътешествие с една цел и аз знаех тази цел. Писна ми да съм страхливка. Време е и двамата да разберем истината веднъж завинаги. — Тя сграбчи ръката му и го дръпна да се изправи.
— Истината за какво? — попита Райърсън, докато тя го теглеше. Той бавно се вдигна на крака.
— Няма значение — отвърна Вирджиния и го поведе към вратата, надолу по каменната алея към техния апартамент. — Най-важното е да не изпускаме момента. Да яхнем вълната. Да тръгнем по течението. Направи го или умри. Сега или никога.
— Не бях прав. В края на краищата започва да прилича на казарма — отбеляза Райърсън вяло, докато послушно се влачеше по алеята. — Не мога да си обясня защо. Скъпа, има ли нещо, за което трябва да поговорим преди това? Там в полето да няма скрити мини, за които не подозирам?
— Не е време за разговори. Време е за действие — строго отвърна тя.
— Както кажеш. Но, Джини, няма нужда да прибързваме. Сама каза, че е още рано. Пред нас е цялата нощ.
Тя изведнъж се спря и се извърна с лице към него.
— Идеята беше твоя. Да не си променил решението си?
Райърсън едва не се блъсна в нея. Той се вгледа в свирепото й изражение.
— Не, скъпа, не съм променил решението си. Но признавам, че не разбирам поведението ти.
— Няма нищо за разбиране — грубо отвърна тя. — Аз съм готова. Ти си готов. Да го направим тогава.
— Добре — съгласи се стой. — Не възразявам на логиката ти. — Той извади ключа от джоба си и го мушна в ключалката. Учтиво отстъпи встрани и Вирджиния се втурна в стаята, повличайки и него след себе си.
Веднага щом прекрачиха прага, тя затръшна вратата и я заключи. После се обърна с лице към него. Трепереше, дали от вълнение или от ужас. В този миг съвсем не знаеше кое чувство предизвиква ускорения й пулс.
Без да сваля очи от настойчивия поглед на Райърсън, тя бързо разкопча маншетите на жълтата си копринена рокля. Райърсън мълчеше. Само наблюдаваше с изражение, което не издаваше чувствата му. Тя посегна към гърба си за ципа.
Когато горната част на роклята й започна да се свлича към талията, тя стана някак нервна. Припряно сграбчи мекия плат с две ръце и го притисна към заоблените си гърди.
— Искаш ли помощ? — попита Райърсън със сериозен и любезен тон.
Вирджиния бързо поклати глава.
— Не, не. Извинявай, моля те. — Тя се втурна в спалнята и затръшна вратата зад себе си. Трескаво взе да търси новата роба, която беше купила за пътуването. Там някъде беше. Съвсем ясно си спомняше, че я разопакова. Като придържаше роклята на гърдите си, се наведе да провери дали робата не беше паднала на пода във вградения гардероб. Вратата зад нея се отвори.
Вирджиния тревожно въздъхна и се изправи толкова бързо, че удари глава в дръжката на гардероба.
— По дяволите! — простена тя и разтърка нараненото място. Копринената рокля се свлече до бедрата й и откри памучен сутиен и колана на също толкова съблазнителни памучни бикини. Със закъснение Вирджиния сграбчи корсажа на роклята си.
— Добре ли си? — Райърсън бавно влезе в стаята, разхлабвайки вратовръзката си. Беше съблякъл сакото. Държеше кутийката за бижута.
— Добре съм — увери го тя, останала без дъх.
— Джини, сигурна ли си, че всичко е наред? — Райърсън захвърли вратовръзката върху облегалката на някакъв стол.
— Разбира се, всичко е наред. Кое би могло да не е? Много директна ситуация, нали? Искам да кажа, ти и аз заедно тук. Ние сме просто добри приятели, които възнамеряват да… да си легнат заедно. Много приятелска постъпка. Все щеше да се случи някой ден, нали?