Не беше в стила му да казва на дадена жена какво да облича и какво не, но в полунощ реши, че няма да позволи на Вирджиния да се появява пред хора с новата си рокля. Не че не й стоеше фантастично. Тя беше прекалено висока и с твърде идеални пропорции и не оставаше незабелязана в одеждите, които носеше тази вечер. Струваше му се, че всички мъже на дансинга хвърлят крадешком по един поглед към жената в прегръдките му.
Един от мъжете се беше приближил доста. Райърсън го забеляза за първи път, докато онзи стоеше до бара. Висок почти колкото Райърсън, т.е. с подходящ ръст за Вирджиния. Самият факт беше достатъчен, за да подразни Райърсън. Но имаше нещо друго, не по-малко неприятно.
Непознатият имаше външност, на която жените се възхищават. Беше строен, елегантен, със светлокафява коса, мустаци и тъмни очи. Изглежда беше няколко години по-млад от Райърсън. Носеше бели панталони и син блейзър. Подобен тоалет хората обличаха, когато се качваха на голяма, лъскава яхта. Новопоявилите се властни инстинкти на Райърсън го предупредиха в момента, когато мъжът се обърна и погледна Вирджиния.
— О, притискаш ме — оплака се тя, когато Райърсън я обгърна по-силно.
— Опитвам се да запълня липсата на плат в тази рокля.
Тя го погледна с омаен поглед.
— Тази рокля ти харесва. Признай си.
Райърсън се постара да я погледне с най-страховити си поглед. Говореше се, че силните мъже се прекършваха и проливаха кръв, когато Райърсън ги погледнеше така.
— Довечера тази рокля ще бъде изхвърлена на боклука.
— Ха! Така си мислиш ти — отвърна Вирджиния доволно.
— Ще видим — измуча Райърсън, осъзнавайки, че страховитият му поглед не е свършил работа. Трудно се сплашваше богиня.
Музиката замлъкна. Райърсън поведе Вирджиния между хората към тяхната маса. Той тъкмо щеше да продължи лекцията си за роклята, когато към тях се доближи синият блейзър.
— Нещо против ако ми заемете дамата за следващия танц? — попитаха мустаците с лекота и увереност. Въпросът беше адресиран към Райърсън, но непознатият гледаше към Вирджиния, която му отвърна с ослепително невинна усмивка.
— Да, имам нещо против — грубо рече Райърсън и добави първото обяснение, което му хрумна. — С дамата сме в меден месец. Не съм склонен да я деля с никого.
Мъжът подигравателно вдигна вежди и преднамерено погледна към ръката на Вирджиния, където нямаше пръстен.
— Извинете, че се намесих. Казвам се Ферис. Дан Ферис. Не забелязах пръстен и предположих, че…
— Грешно сте предположил — отряза го Райърсън.
— Не обръщайте внимание на Райърсън, господин Ферис — любезно се намеси Вирджиния. — Той е в лошо настроение, защото не харесва роклята ми.
Непознатият галантно кимна. Изпод мустаците заблестяха множество бели зъби.
— Аз лично смятам, че роклята е очарователна.
— Благодаря.
— Ако позволите — рязко каза Райърсън, — бихме искали да останем сами.
— Разбира се. Е, поздравления за брака — със съжаление каза Ферис. — Предполагам, аз съм извън играта.
— О, няма никакъв брак — рече Вирджиния толкова любезно, че Райърсън се изкушаваше да я удуши.
Ферис изглеждаше смутен.
— Мисля, че споменахте нещо за меден месец.
Райърсън хвана едната ръка на Вирджиния и я раздруса предупредително в момента, в който тя отвори уста за от говор. Погледна Ферис съкрушително.
— Позволяваме си малко свобода с традицията. Кой е казал, че меден месец има задължително и само след сватба? Лека нощ, Ферис.
Ферис вдигна ръце подигравателно с длани напред в знак, че отстъпва.
— Разбирам, тръгвам си. — Той отново погледна Вирджиния. — Все пак, роклята е наистина чудесна.
— Радвам се, че някой я харесва — отвърна Вирджиния сподавено, докато Ферис потъна в тълпата.
— Деветдесет и девет процента от мъжете в тази зала биха се радвали да ти кажат колко много им харесва роклята ти, ако имаха възможност. — Райърсън стана на крака и измъкна Вирджиния от стола й. Обвивайки кръста й с ръка, той я поведе към изхода.
— Хайде да излезем оттук.
— Къде отиваме?
— Да се поразходим на брега.
— Посред нощ.
— Имам нужда да се поразкърша — мрачно отвърна Райърсън. — Бих предпочел да накарам Ферис да изяде собствените си мустаци, но ще се задоволя с разходка.
— Много цивилизовано от твоя страна.
Те мълчаливо вървяха на лунната светлина, докато стигнаха до безкрайната ивица пясък, който опасваше острова. Безмълвно се спряха и събуха обувките си.
— Наистина ли се ядосваш заради роклята? — най-после попита Вирджиния.
Райърсън стисна ръката й по-силно.
— Притеснява ли те това, че се държа като прекалено загрижен, ревнив мъж? — попита той. — Може би не трябваше да реагирам точно така с Ферис. Не е моя вината. Не съм свикнал да имам такова собственическо чувство.