— Аз също. — Гласът му звучеше замислено. — Чудя се защо се разкарваха в градината наоколо? — после тонът му се промени. — Хайде, да си вземем един горещ душ. Ще настинеш.
— Как така?
Райърсън се усмихна ехидно и нарочно сложи пръст върху твърдото й зърно.
— От моето страхотно нощно зрение.
Райърсън успешно отклоняваше предложението на Бригман за игра на покер до последния ден на ваканцията. За разлика от първата нощ не изпитваше никакво изкушение да играе. След като спечели гривната, Райърсън беше повече от доволен. Бригман имаше право. Райърсън не беше истински картоиграч. Просто онази нощ имаше късмет. Сега късметът му лежеше другаде.
През последната нощ на престоя им Вирджиния изпитваше угризения. Тя грижовно докосна гривната, когато двамата с Райърсън излязоха на дансинга. После погледна към казиното, където Бригман играеше карти.
— Смяташ ли, че гривната наистина е семейна реликва? — попита тя.
— Може да е реликва на някой от семейството, но залагам „Енергийни Системи Мидълбрук“, че не принадлежи на семейството на Бригман.
Убедителният му отговор накара Вирджиния да се успокои.
— Сигурен ли си?
— Защо ще кръстосва Карибите с такава ценност? Джини, този човек е професионална акула. Той е спечелил гривната от някого другиго. А сега е наша. Съдба.
Тя въздъхна с облекчение и погледна красивите камъни.
— А сега е наша — повтори тя.
Райърсън проследи погледа й и се усмихна.
— Мисли за нея като за сувенир, който бележи началото на нашата любовна връзка.
Вирджиния сведе поглед към скъпоценните камъни, които блестяха на ръката й. Когато вдигна глава, усмивката й не изглеждаше толкова сигурна.
— Чудя се дали нещата ще са същите, когато утре се приберем у дома.
Собственическото удоволствие, което тлееше в погледа на Райърсън, докато гледаше гривната, помръкна.
— Какво, по дяволите, искаш да кажеш?
Тя неспокойно се размърда в обятията му.
— Не знам. По някакъв начин всичко тук на Торалина изглежда толкова различно. Ти сам каза, че сякаш сме двама различни човека в един различен свят. Чудя се дали ще продължи и след завръщането ни в Сиатъл.
Райърсън обви с ръце шията й и с пръсти повдигна лицето й, за да се срещнат погледите им. Неговият беше напрегнат и изпълнен с пулсираща енергия.
— Ние сме същите онези двама души, които бяхме, преди да напуснем Сиатъл. Единственото нещо, което се промени тук на Торалина, е, че започнахме да спим заедно. Бързам да ти кажа, че това няма да се промени, когато се върнем в Сиатъл.
Райърсън се събуди час преди изгрев — слънце. Не сиянието на небето прекъсна чувствения му сън, където се любеше с Вирджиния. А тихият шум от стъпки по пода във външната стая. Някой се беше вмъкнал в апартамента. Настъпи пълна тишина.
Бавно и тихо Райърсън се изправи в леглото. Вирджиния сигурно го усети, защото се размърда и започна да отваря очи. Той сложи длан върху устните й. Клепачите й тревожно премигнаха.
В стаята беше достатъчно светло и тя видя мълчаливото поклащане на главата му в знак на предупреждение. Стоеше неподвижна и само го гледаше напрегнато. Стана му ясно, че е разбрала знака му.
От другата стая отново се чу лек шум. Този път и Вирджиния го чу. Скова се, но нищо не каза, когато той отмести ръка от устата й.
Като й даде знак да не мърда Райърсън бавно се измъкна от леглото и стана. Както си беше гол, тръгна към открехнатата врата към другата стая. Надникна през процепа и видя лъч светлина от малко фенерче. Появи се фигурата на човек. Доколкото виждаше, натрапникът не беше въоръжен.
Райърсън протегна ръка към тоалетната масичка. Напипа туристическия сешоар на Вирджиния. Не беше кой знае какво, но само това имаше на разположение. Все някак щеше да успее да нанесе удар с твърдия пластмасов отвор на сешоара. Понечи да отвори вратата внимателно, когато чу, че в другата стая се затвори чекмедже.
Райърсън не беше забелязал оръжие, но като скочи от вратата, със закъснение си помисли какво ли щеше да прави, ако мародерът извадеше нож. Фактът, че предприемаше атака, без дори да е облякъл бельото си, пречеше на концентрацията му.
Мисълта, че човекът в другата стая можеше да го подмине и да нападне Вирджиния, силно го мотивираше.
Силуетът до писалището се извърна със свистене и изненада, когато Райърсън нахлу през вратата. Мародерът имаше чорап на лицето. Инстинктивно вдигна ръце, за да се предпази от нападателя си, но после се втурна към вратата.
Райърсън го следваше по петите, но само за секунда го изпусна. Онзи се шмугна през вратата, и изчезна в тъмната градина.