— Глътката вода няма да потуши огъня, който те изгаря, мила. Трябва ни помощ. — Той я положи на един стол. — Чакай тук, докато намеря нещо да облека.
— Защо? — Столът беше неудобен.
— Защото ще те заведа в спешното отделение, а лекарите сигурно няма да са във възторг, ако те внеса там гол.
Болница.
— Не желая да ходя в болница. Добре съм.
— Разбира се. А аз съм главният танцьор в балета „Пасифик Нортуест“ — говореше Райърсън от спалнята, където обличаше джинси и риза.
Вирджиния седеше свита на стола и нямаше сили дори да заплаче. Всичко се обърка.
— Добре — прошепна тя съкрушено, — ще извикам такси до болницата.
— В този час с такси ще стигнеш много бавно. — Райърсън излезе в коридора и провери ключовете и портфейла си. — Можеш ли да вървиш или да те занеса до гаража?
— Ще вървя сама. — Тя се заклатушка. Безсмислено беше да спори. Той беше решен. Вирджиния се предаде пред неизбежното. Това можеше да се превърне в началото на края на любовната им връзка, но тя нямаше повече сили да се съпротивлява. — О, Райърсън, чувствам се толкова зле.
Той я държеше за раменете, почти я носеше към асансьора.
— Не се притеснявай, скъпа. Ще се оправиш. Ще те заведа в спешното и там ще ти дадат нещо да спрат треската. После ще те заведа у дома и ще те сложа да си легнеш.
— У дома? Искаш да кажеш, че ще ме заведеш в моята къща? — попита тя. Може би в края на краищата, имаше надежда.
— Казах у дома. Имах пред вид тук. В моя дом. Ти не си в състояние да се грижиш сама за себе си.
— Но, Райърсън…
— Шшш, Джини. Вече аз поемам нещата.
Седма глава
— Хранително натравяне. — Ако Вирджиния не беше така упоена, щеше да почувства възмущение. Два часа, след като излезе от спешното, тя лежеше в леглото на Райърсън с вероятната диагноза. — Не мога да повярвам. Ресторантът е добър!
— Лекарите не са абсолютно сигурни, че е хранително натравяне — напомни й той. — Може да е грип. Нали чу доктора, смущенията на храносмилателната система се диагностицират трудно. Те просто лекуват симптомите, а останалото оставят на природата.
— Хранително натравяне е — твърдо рече Вирджиния. — Вече се чувствам по-добре. Ако беше грип, състоянието ми щеше да се влоши. Ще ти кажа нещо: никога вече няма да отида в този ресторант.
— Може да е от обяда. Една от сестрите каза, че симптомите се появяват няколко часа по-късно. — Райърсън се движеше чевръсто из стаята, пооправяйки възглавниците и щорите. — Може да се случи и в най-добрите ресторанти. При положение, че е хранително натравяне.
— Залагам на хранително натравяне.
Райърсън се усмихна широко.
— Не само ти залагаш на хранително натравяне. Ако е грип, сигурно скоро и аз ще се тръшна в леглото до теб и тъй като извинението ми допада, предпочитам да не чувствам гадене, докато те любя.
Тя вдигна поглед към него, все още малко смутен заради ситуацията. Без съмнение Райърсън беше чудесен. Държеше се спокойно и грижовно, а в спешното се справи с всичко. Ни най-малко не се почувства неловко, когато му се наложи да влезе в ролята на медицинска сестра.
— Съжалявам, че ти създавам такива неприятности — измънка тя и придърпа чаршафа до брадичката си. Все още от време на време чувстваше пристъпи на хлад. Райърсън я погледна раздразнено.
— Спри най-после да се притесняваш и да се извиняваш. Ако кажеш още една дума, че ми създаваш проблеми, много е вероятно да изгубя търпение. Ще направя чай. Връщам се след няколко минути.
Вирджиния кимна, но не посмя да отговори. Затвори очи и се унесе. След малко отново почувства присъствието му до леглото.
— Благодаря — отвърна тя и седна като се подпря на възглавниците, за да поеме чашата с чай.
— Няма нищо. — Райърсън седна на леглото с голяма чаша в голямата си ръка. — Чувстваш ли се достатъчно добре, за да разговаряме?
— За какво искаш да разговаряме?
— Мисля, че знаеш отговора. Сега, когато кризата премина, бих искал да знам защо трябваше да се измъкваш оттук, когато се събуди толкова болна, че едва стоеше на краката си?
Вирджиния впери поглед в озареното от зората небе през прозореца.
— Не допусках, че болестта ми може така да ти въздейства. — Най-после призна тя. — Съпругът ми не понасяше болни хора. Ставаше много жесток. Веднъж бях настинала и той ми каза, че изглеждам с десет години постара. Настоя да остана при сестра си, докато оздравея.
— И ти реши, че и аз ще реагирам така, нали?
Вирджиния се сви от студенината и възмущението в гласа му.
— Нещо в мен не искаше да рискувам — открито рече тя. — Не желаех да ме виждаш в това състояние. Не исках да разваля всичко между нас.