— Съгласен съм с вас. Джини е чудесна. За протокола, двамата с нея имаме уговорка.
— О! Просто добри приятели? — Мъжът разбиращо премигна. — Не се тревожете, схващам.
— Така ли? — Райърсън хладно го погледна.
— Разбира се — рече Хидърингтън с аристократичен жест. — Не мога да кажа, че съм изненадан. Всички знаят, че Джини преживя лоши времена с онова копеле, за което се омъжи. Признавам, че онзи успя да надхитри всички за известно време. Но стана ясно, че целта му е „Енергийни Системи Мидълбрук“. — Той погледна привлекателната жена, която се приближи и застана до него. — Нали, скъпа? Райърсън, това е съпругата ми, Ан. Ан, това е Ей Си Райърсън, човекът, който купи „Мидълбрук“.
— Приятно ми е, господин Райърсън. — Ан Хидърингтън му се усмихна, но погледът й издаваше любопитство. — От години сме приятели със семейство Мидълбрук. Съпругът ми е прав. Единственото добро нещо, което Джак Уинтръп успя да стори на Вирджиния, е, че хвърли топа. Но преди да напусне сцената, той й причини много злини. На погребението казах, че се съмнявам Вирджиния да се омъжи отново. Радвам се, ако съм грешала.
Райърсън се изкашля. Разговорът започваше да го дразни. Но, по дяволите, по никакъв начин не можеше да претендира, че се жени за Джини. Дори не можеше да заяви, че тя живее с него.
— Тъкмо обяснявах на съпруга ви, че с Вирджиния сме… Да речем добри приятели. Между нас има уговорка. — Боже, що за израз. Искаше му се да разтърси Джини за това, че го остави в тази ситуация. Ан сбърчи вежди.
— Вярно ли е? Уговорка? Какво мисли семейство Мидълбрук за това, че дъщеря им и мъжът, купил фамилната фирма, са „добри приятели“?
— Защо не зададете този въпрос на семейство Мидълбрук? — отвърна Райърсън през зъби. Беше му дошло до гуша. Обърна се и се скри в тълпата. Всеки миг можеше да изгуби търпение.
Никой друг не беше толкова прям като Ан Хидърингтън и съпругът й, но погледите на хората, които познаваха Вирджиния, бяха изпълнени с любопитство и въпросителни. С напредването на вечерта Райърсън беше обзет от нарастващо раздразнение и ярост. Вирджиния изглежда не се трогваше от любопитството, прецени Райърсън и това още повече го вбеси.
Той губеше търпение. Малко след осем часа той се огледа из залата и веднага откри Вирджиния. Стърчеше с половин глава над останалите гостенки и беше царствена като кралица. „И също толкова горда и упорита“, помисли си Райърсън мрачно. Той привърши уискито си и закрачи към нея, внезапно обзет от решителност.
Вирджиния го видя и щастливо му се усмихна. Помисли си с топлота колко добре изглежда той, висок, силен, мъжествен. Мъжът, на когото жената може да разчита, че винаги ще е до нея, когато нещата не потръгнат, прошепна един глас в съзнанието й.
— Здравей, Райърсън — поздрави го тя. — Забавляваш ли се?
— Не особено. Бях зает да разяснявам въпроси, свързани с нашето така наречено приятелство.
— О, тези въпроси ли? — Засмя се тя. — И на мен самата ми зададоха няколко такива. Всички са много любопитни. От една страна, хората не могат да разберат с мен или с Деби излизаш, от друга, искат да знаят доколко сме сериозни.
— Надявам се, че си им обяснила, че сме много сериозни — многозначително изсумтя Райърсън. Той посегна и взе чашата с вино от ръката й. — Да излезем навън. Искам да поговоря с теб.
— Сега? — тя се изненада. — Нещо не е наред ли?
— Нищо, което може до се поправи. Да излизаме. — Той я хвана и я изведе от пълната зала на терасата. После пое към градината. Юнската вечер беше хладна, но не студена. Вирджиния охотно последва Райърсън. Приятно й беше малко да си отдъхне от партито.
— Виж светлините на града — оживено рече тя, докато слизаха към брега. — Не са ли прекрасни тази вечер? Толкова ясни и ослепителни. Отдавна не съм идвала в градината на семейство Андерсън. Бях забравила колко е живописна. Знаеш ли, тя се превърна в хоби за Бил Андерсън и запълни цялото му време. Той непрекъснато прави малки езерца или сади екзотични рози.
Райърсън не чуваше думите й, които се лееха като поток.
— Искам да поговорим за нас, Вирджиния.
Тя се стегна. Ето пак, помисли си. Търпението на Райърсън се беше изчерпало. Имаше намерение да я постави до стената и да измъкне отговор от нея.
— Райърсън, смяташ ли, че това е подходящото място и момент? — тихо попита тя и разбра, че инстинктивно се опитва да печели време.
— Имах намерение да изчакам, но мисля, че няма да мога — рязко отвърна той. Пусна ръката й и пръстите му погалиха гривната. Лунната светлина се отразяваше в очите му. — Всички в тази къща искат да знаят дали ще се женим. Аз не ти задавам този въпрос. Просто искам отговор на въпроса, който ти зададох онази нощ. Ще дойдеш ли да живееш при мен?