Вирджиния се поколеба за миг, после се извърна и направи няколко крачки надолу по чакълестата алея. В дъното имаше езерце. Тя протегна ръка и докосна една роза, позлатена от лунната светлина.
— Сигурен ли си, че точно това искаш, Райърсън?
— Искам теб — отвърна той. — Не на половин работен ден с пътуване с ферибота, нито със съвместни уикенди от време на време. Искам те през цялото време.
Вирджиния си пое дълбоко въздух.
— Мислила съм за това — внимателно започна тя.
— По дяволите. — Райърсън не прикри неприязънта си. — Будалкаш ли се с мен, Джини? Наистина ли смяташ, че можеш до безкрай да я караш с мен така като любовници? Смяташ ли, че аз ще те оставя да се отнасяш с мен по този начин?
Тя се намръщи и се обърна към него.
— Райърсън, чуй ме. Казах ти, че съм мислила сериозно за този проблем и продължавам да мисля.
— Не е проблем, по дяволите! Проблем е само в твоето съзнание. — Той застрашително направи две крачки към нея… В мрака чертите му изглеждаха сурови. — Това е следващата логична стъпка в отношенията ни! Вирджиния — Елизабет, писна ми от твоите игрички!
— Не ми викай. Опитвам се да водя разумен разговор с теб. В края на краищата и за двама ни решението е съдбоносно.
— Разумен. Наричаш доводите си разумни? Доводите ти против съвместното ни съжителство не струват и пукната пара, както и мъртвият ти съпруг. Зарови ги, госпожо, и доводите, и него.
Неговата настъпателност я разтревожи. Тя направи още една крачка назад.
— Моля те, Райърсън, за мен това е важно решение. Бих се радвала, ако…
— Ако аз какво…? Ти дам още малко време ли? Забрави. Искам отговор, и то веднага. — Той направи още една крачка към нея.
Вирджиния изгуби търпение.
— Какво, по дяволите, ти дава право да ме притискаш по този начин?
— Тази вечер не ме интересуват никакви права. Ще те притискам, колкото се налага, докато не получа отговор. Хайде, малка страхливке, кажи ми, че ще дойдеш да живееш при мен.
— Не съм малка страхливка! — извика тя точно, когато сандалът й с висок ток се подхлъзна на един обрасъл с мъх камък на ръба на езерото. — Освен това, не сме… О, не — Тя изгуби равновесие и ужасена се хвана за близкия храст, който тутакси изпращя в ръката й. В следващата секунда цамбурна в езерото.
— Вирджиния. — Райърсън скочи във водата и нагази след нея, без да го е грижа за обувките и скъпия костюм. — По дяволите, добре ли си?
Вирджиния изплю едно листо от лилия и яростно го погледна.
— Не, не съм добре. Водата е ледена. — Тя не пое протегната му ръка и се опита да стъпи на дъното. Роклята й беше подгизнала. — Виж какво направи!
— Какво направих аз? — Той стоеше до колене във водата и гневно я наблюдаваше. — Не съм виновен аз. Ако толкова не настояваше да отговарям на въпроса ти, това нямаше да се случи.
— Така ли? Е, нека ти изложа моята гледна точка — изсъска тя. — Ако не беше толкова напорист и настоятелен, нямаше да сме тук целите вир-вода. Дори не ми даде възможност да отговоря на въпроса ти, както се полага.
— Е, какъв е отговорът ти? — изрева той.
— Отговорът е да.
В продължение на трийсет секунди Райърсън се взираше в нея безмълвно. Най-после проговори:
— Сериозно ли говориш? Без повече спорове? Ще живееш с мен?
— Ако преди това не умра от пневмония — тросна се тя.
— Джини! — Той прегърна мокрото й тяло и я целуна горещо и яростно. — Джини, скъпа, кълна се, че няма да съжаляваш. Ще се получи, ще видиш.
Тя се разтопи в обятията му и обви с ръце шията му.
— Както кажеш, Райърсън.
— Това е думата ми. — Той отново я целуна настървено, а после отстъпи и й се усмихна чаровно, секси и някак лукаво. — Хайде, да се прибираме у дома. Имаме идеално извинение да си тръгнем. Цялата си вир-вода. — Той съблече сакото си и го метна на треперещите й рамене.
Тя бързо кимна.
— Така си е. Умирам от студ. Можем да се промъкнем около къщата, за да не ни види някой.
— Никъде няма да се промъкваме — заяви Райърсън. — Ще се върнем в къщата и ще кажем довиждане на домакините, както подобава.
— Райърсън? Сериозно ли говориш? Погледни ме, на нищо не приличам. А ти си мокър до колене. Какво ще си помислят хората?
— Че сме двойка страстни любовници, които се опитаха да избягат в градината за бърз сеанс, но вместо това паднаха в езерото.
Вирджиния тихо се засмя.
— Не бъди глупав, Райърсън. Никой няма да повярва. Ние не сме от тези хора.